Чудя се кое предизвика по-голям шок - бруталното обезглавяване на американския журналист Джеймс Фоули от джихадистите или фактът, че физическият главорез се оказа лондончанин. Поне ако са прави британските разузнавателни служби - а те се славят като добри професионалисти.

Според МИ-5 и МИ-6 човекът с ножа до Фоули е не само лондончанин, ами доста заможен млад лондончанин. Вярно, от арабски произход, но израснал и отгледан в Лондон, брал с широки шепи щедрите плодове на доброто британско образование. Неизпитвал социални тегоби и икономически фрустрации - живеел е в къща, струваща над милион евро.

Парадоксът на случилото се втрещи не само външния министър на Обединеното кралство - Филип Хамънд. Стресна и огромна част от политическите анализатори. Защо въпросният Абдел-Маджид Абдел Бари не избра пътя на заможен денди от източно лондонско предградие? Защо не се хвана с песни или с малцинствени сексуални услади като Фреди Меркюри? Защо не се зае с дебел бизнес и плейбойство като Доди ал Файед? Защо не му стигаше да ходи вечер на пъб и театър, да залага на хиподрума в неделя, да кара децата на училище, докато слуша рок банди или Дъфи в слушалките? Защо просто не шляпаше кротко бридж и покер, не целеше топките за снукър и голф дупките в свободното си време? С две думи - защо заряза уредения си живот в страната, до която мечтаят да се докопат три-четири сиромашки земни милиарда, ама не им се получава? Защо отпътува към задушните пясъци, където да пука с калашник и да реже глави като средновековен садист, а брадатите му авери да го величаят като "Джихади Джон"?



Промит мозък? Фанатик? Луд? Безусловно и това



Но се боя, че отговорът на този въпрос изисква не само психиатрична експертиза, а продължително вглеждане в цяла планина от близка и далечна история. Някой все ще го направи - а аз ще се опитам само да щрихирам посоките на възможни търсения. Естествено, давам си сметка, че тук изобщо не става дума само за Абдел Маджид. Има стотици, а и хиляди като него. Осама бин Ладен също беше не само богат, но и сравнително образован тип. Много от днешните муджахидини са родени в страните, в които родителите им са потърсили икономическо убежище - Великобритания, Германия, Холандия, Белгия, Швеция, Франция... Ходили са там на училище, знаят езика перфектно, могат да си намерят сносна работа. В някакъв момент обаче си купуват билет за война - примерно срещу Башар Асад в Сирия или отиват да създават ислямистка държава в Ирак. Оказа се, има и жени сред тях - забулени и фанатични, също склонни да главорежат. Или поне така заявяват - видях филм за подобна дама, с хиджаб, дете и калашник на рамо.

Някой, разбира се, индоктринира тези млади хора. Но те очевидно не харесват нито ценностите, нито практиките на обществата около себе си, щом така охотно прегръщат полярно одялканата идеология на радикалния ислям. Как така се случи, че тези ценности - на демокрацията и либерализма, се обезцениха днес не само за цели огромни и влиятелни държави, но и за потомците на имигранти в страни, дърпали човешката цивилизация поне през последните няколко века? Как се случи, че не Карл Попър стана учител на Абдел Маджид, а примерно - радикални шейхове като Абдулла Дауд?

Вероятно стана поради провала най-вече във външнополитически план на съдружието, именуващо се понякога с гръмкото име "Международна общност". Всъщност - блокът страни, водени от Североатлантическия пакт. Намесите на този блок в Косово, Ирак, Либия, Сирия, Афганистан и още десетки други места бяха повече от неубедителни. Ако това, което тези намеси донесоха там, е свобода и демокрация, то жителите им са в правото си да утаят дълбоко недоверие към тези понятия и свързаната с тях риторика. Тези намеси всъщност създадоха хаос и предпоставки за сомализация на местните общества. Те премахнаха дребните, но предсказуеми диктатори, като оставиха на тяхно място простор за нестихващи племенни и кланови вражди. Освен това внушиха на част от елитите на тези общности, че светският уклон в държавното строителство само отслабва независимостта. Така ставаш по-лесно плячка за чужди и двусмислени инженерни проекти в собствената си вътрешна политика.

Непоследователността в прилагането на международните норми задълбочи недоверието към каквито и да било други мотиви за силово вмешателство освен тези за власт и изгода. Иначе нямаше да има такива вопиющи разлики



в позициите за Косово и Крим,



за борбата на Сирия срещу своите бунтовници и за борбата на Киев срещу неговите бунтовници...

Преди малко споменах Карл Попър. Веднъж ученикът му, самият Сорос, в началото на 90-те събрал в Русия голямо количество свои активисти либерали. За негово съжаление се оказало, че не били чели "Отвореното общество и неговите врагове", а били дошли масово със следното настроение: "Соросе, дай кинти, и колкото може повече. Само че дай на мене, а на тогова не."

Човекът с парите силно се разочаровал. И вметнал, че "в Русия с неумолима последователност" на власт идват не такива като събралите се там, а "антилиберали".

Ще попитате - каква е връзката между Абдел Маджид и разочарования Сорос в Русия. Има-има. Всеки може да си я потърси.