- Г-жо Димитрова, какви рискове крият избори, които се провеждат в условия на огромно недоверие към всички партии и към властта като цяло? Според последното ви проучване над 60% от българите не вярват, че след вота нещо ще се промени в положителна посока.

- Песимистичният сценарий е кампанията и медийната среда да продължат да дълбаят и без друго критично ниското обществено доверие, така че избирателите вместо до урните да отидат "за гъби". Много ясно искам да подчертая - няма по-голям риск в сегашната ситуация от ниската избирателна активност. Не само защото тогава могат да се получат математически "луди" резултати, нежелани от никого, дори и от победителите, но и защото ще се влезе в още по-стръмна спирала на разочарование и саморазпад. Оптимистичният сценарий е продължаващият висок негативизъм (81%) към модела на трипартийното изнудване, въплъщаван от правителството на Орешарски, да изведе повече хора до урните и да позволи излъчването на едно по-стабилно мнозинство, с ясна формула на властта. Обикновено след период на неустойчивост и конфронтация избирателите търсят повече стабилност и ефективност на държавните институции. Както и в обикновения живот, човек не може да живее в непрекъснат стрес и напрежение - търси някой, на когото да се опре, дори и да не е "идеалният", а просто по-малкото зло.

- Според "Алфа Рисърч" ГЕРБ има шанс да достигне заветните 110 мандата, които Борисов постави като условие, за да сформира кабинет. Вашият анализ показва, че най-вероятната следваща управленска коалиция ще е между ГЕРБ и РБ. Как така се получава, че най-бедните в ЕС гласуват за продължаване на дясната политика, довела ги дотук? Не е ли това някакъв социологически парадокс?

- Най-напред, ако позволите, две уточнения във вашата теза - първо, при всички условности на лявото и дясното в България за 25 години преход страната е имала сумарно не повече от 8 години дясно управление. И второ, бедността на българите се дължи не на дясното, и даже не на лявото управление (въпреки Лукановата, Виденовата и Станишевата зима), а на безогледното използване на политиката за преразпределяне на обществени ресурси - чрез обществени поръчки, еврофондове, заменки, невъзвръщаеми кредити, партийни назначения, и пр. - за лично облагодетелстване и придобиване на още по-силни политически позиции. Този процес обикновено се обозначава с олигархична власт, без значение от генезиса й, лява или дясна. В този смисъл социологически парадокс е само фактът, че някои от най-популярните "леви" политически анализатори са и най-крупни бизнесмени. Не е парадокс, че хората търсят спасение от управления, които са превърнали източването на обществени средства, а дори и на личните влогове (казуса КТБ) в свой modus vivendi.

Конкретно за бъдещото управление нашите изследвания наистина сочат, че махалото върви в посока дясно-център, но с много силен акцент срещу корупционните механизми, характерни за последните няколко управления. Това е и основната пречка пред ГЕРБ да събере още по-висока подкрепа на фона на слабостта на основните си опоненти. Ако ГЕРБ и РБ постигнат мнозинство, това би била най-логичната формула на управление заради близостта в основни, макар и не всички, техни виждания. Дори и да не е това формулата, е несъмнено, че след печалния крах на кабинета "Орешарски" следващото управление или ще има ясна обществена и парламентарна подкрепа, или ще отиде бързо в историята.

- Има ли търпение обществото да понесе още реформи? Като под "реформи" обикновено се има предвид съкращения, безработица, кръв и сълзи.

- За съжаление в България "реформите" като понятие се изхабиха, преди да са се случили. Заради това, че под тяхната маска трябваше да се скрият механизмите за лично облагодетелстване, те носят този незавиден образ, който описвате. Но нека обърнем въпроса - това, че Спешна помощ например не е реформирана, значи ли, че няма безработица, кръв и сълзи? В този случай не само метафорично, но и буквално, и то от двете страни - и от лекари, и от пациенти. Проблемът е друг - реформите, които днес трябва да се извършат, частично може и да са сходни с онези от началото на прехода, но социалната среда е коренно различна - разбягващо се население, повече училища и университети, отколкото ученици и студенти, обезлюдяващи села и региони. Ако преди години реформите, основани на знанието, можеха да предотвратят този негативен развой, в момента за всички е ясно, че сегашното положение не може да бъде удържано. Вече дори не е необходимо да бъдат разплаквани учителите в едно селско училище, че ще бъдат съкратени, и те виждат, че деца няма. С една дума, не е проблемът в хората, пред които извън емиграцията има вече много малко алтернативи, а в политическата интелигентност да се предложат смислени стъпки, в смелостта да се следват те без изкушения и да се изгради необходимата система за контрол.

- Хората продължават ли да се връзват на предизборни трикове от типа "депутат с лопата в наводнените райони", "фиданки срещу потоп", "да защитим българския картоф"? Как според вас ще се отрази този популизъм на практикуващите го партии?

- Зависи от хората. Интелектуалците са много критични към подобни популизми и е безспорно важно да показват, че едно превантивно действие, основано на професионална експертиза, струва повече от сто депутати с лопати. Същевременно хората, оставени в безпомощно състояние в бедстващите райони, или онези, които всеки момент може да ги сполети подобна съдба, виждат повече смисъл в тази практическа помощ, отколкото в безсмислените освирквания и пререкания пред камерите. Ако вдигнем носа си от нашата реалност, ще видим, че загубената връзка с избирателите е проблем на съвременната политика навсякъде по света - било то САЩ, Франция, Италия или България. Затова се търсят различни форми за по-голяма близост. Макар понякога пресилени или смешни, не те са най-страшното. Далеч по-опасни и по-достойни за силата на критическото перо са популистките програми на новите политици (национализация, безплатни грижи за всички, 1 млн. работни места и пр.), които могат да срутят една страна.

- Има ли смисъл от предизборните дебати?

- Този въпрос вероятно трябва да го разглеждам като антипод на предишния. Ще продължа тогава мисълта си - основното в политиката, както в кампанията, така и след това в управлението, е изграждането на доверие. Това беше и един от основните ни спорове с колеги през изминалата година - дали е възможно да се управлява без обществена подкрепа, само със "златни пръсти"? От тази гледна точка разглеждам и дебатите, и предизборните срещи, и преките участия - всички те могат да изградят или разрушат доверие. Ето защо дебатите, дори и когато са скучновати и неособено гледани, са важни. Те са онзи репер, който удържа съдържателната страна на политиката - какво, защо и как ще се прави. Разбира се, вотът на избирателите не е само и вероятно не главно резултат от дебатите, освен в някои изключителни случаи (като прословутия дебат Б.Бонев - П.Стоянов, от който печеливш излезе неучастващият Първанов), но те принуждават политиците да събират тези с аргументи и факти и да воюват за доверието на избирателите. Говоря, разбира се, за реалните дебати, а не за надвикването по площадите.

- Каква ще е ролята на кризата с КТБ в предизборната кампания?

- На повърхността - на горещия картоф, който всички си прехвърлят. Под повърхността - на огъня, който нажежава общественото мнение и го насочва към проблеми, които допреди година вълнуваха като че ли само най-активните политически избиратели. Не става дума само, че кризата срина доверието към оспорвани в по-тесни, но уважавани в по-широки кръгове фигури и институции като БНБ, главен прокурор, регулаторни органи... Става дума най-вече за това, че политическата всеядност, която взриви институциите и в частност банката на властта КТБ, на свой ред е застрашена от техния взрив. Войната между доскорошни съратници държи за заложници "кредитни досиета", които всеки момент може да "гръмнат". Политическата цена за момента се плаща основно от ДПС и политици, най-тясно гравитиращи към модела КТБ. Евентуално размърдване на пластовете обаче може да повлече и други техни политически аналози.