"Адът - това са другите" е казал френският писател екзистенциалист Жан-Пол Сартр. За голяма част от българския народ важи перифразата: "Адът - това са различните". Ксенофобията, непоносимостта към чуждите, в случая бежанците, както и към техните невръстни деца, не вирее само в селата Калище и Розово. Негласно тя е превзела цялата българска територия, блика от медиите, струи от форумите, истерията й се лее дори от доскорошни парламентаристи и доминира не една предизборна кампания.



Млади и стари не понасят различните. Как се докарахме дотук?



Немаловажен факт е, че "девственото" ни общество от 70 години живее в изолация от останалия свят - преди заради Желязната завеса, а сега заради бедността - и двете еднакво пречат на хората да пътуват за удоволствие и да опознават чуждото. Странно е, че дори отварянето на българите към света - заради трудовата миграция през последните 10-ина години и заради масовото следване на младите хора в университетите в чужбина, все още не е повлияло на народопсихологията. Вероятно защото все още масата на излезлите навън не е станала критична, за да промени представите в обществото. Тези, които не пътуват и не виждат различното, не го познават и не могат лесно да го приемат. Както виждаме - реакцията е "на нож". Липсва емпатия, състрадание, милосърдие. Влизат в действие всякакви манипулативни техники от сорта на: защо държавата се грижи за бежанци, докато български деца гладуват, защо се грижи за родителите им, докато семействата на немалко български деца мизерстват. "Бедните се страхуват от бедните - ако бяха богати, щяха да ги преглътнат", отбелязва читател във форума на "Сега" в отговор на цунамито от негативизъм.

Социологическите проучвания също показват трагични резултати - през октомври м.г., когато беше пикът на бежанския поток,



близо 1 млн. българи одобряват насилието над бежанци,



двойно повече искат емигрантите да бъдат изгонени, а почти половината от населението смята, че центровете, където биват подслонявани, трябва да са от затворен тип.

За сравнение 6 години по-рано друго проучване установява, че "много голяма част от българите не са запознати с проблемите на бежанците у нас, което се дължи на рядката комуникация с тази група хора и общото ниско равнище на информираност". Оказва се, че дори тези, които живеят в един квартал с бежанци, формират своите оценки и нагласи най-вече от слухове и разкази, а не от лични впечатления. В това отношение нищо не е мръднало. По онова време обаче нещата изглеждат оптимистично, защото "въпреки съществуващите предразсъдъци, свързани основно с религия, образование и здраве, съществува умерено положителна нагласа към хората с бежански статут у нас и населението в България е склонно да подкрепя изпадналите в беда и търсещите закрила в нашата страна". Дори се формира мнението, че "не е лесно да си бежанец в България". Какво се е случило, та днес сме на етап "бежанците ще ни заразят с малария, въшки, глисти и варицела"?

Друг немаловажен факт е, че заради "синилата от бича" българите, естествено, сме нетолерантни към мюсюлманската религия. А повечето бежанци изповядват исляма и идват от общества, в които религията доминира над политиката. Покрай фундаменталистките изстъпления и геноцид в Азия и Африка, особено в последните месеци, вече всеки мюсюлманин е потенциален терорист за обществото ни. Чуждата религия и манталитет пораждат страх и съмнения, подтикват към желание за лична изолация. И това в държава, в която почти 600 хил. души са мюсюлмани и се определят като турци! В България, която две десетилетия



се хвалеше на целия свят с етническия си модел,



в който мирно и тихо си съжителстват най-различни етноси и религии.

"Ние сме етнически чисто село", викаше кметът на Розово през пролетта. От времето на Хитлер такива лозунги не бяха развявани публично. "Не приемаме интеграция, в която българите са малцинство, а сомалийци и афганистанци са мнозинство", вият и от община Ковачевци, родно място на видния интернационалист Георги Димитров. Интернационализмът обаче умря заедно с комунизма. Изстина обичта ни към братските африкански и азиатски народи, на които щедро давахме заеми, а децата им бяха наши другарчета. Сега положението е на тотално овълчаване и тази зараза е по-страшна от маларията. Това са хора, които очевидно не знаят, че от десетилетия жителите на бедни, воюващи, авторитарни и прочее проблемни страни емигрират към добрите места за живеене. Днес Лондон, Париж, Берлин и Берн са наднационални метрополии, в тях лондончаните, парижаните, берлинчаните и швейцарците са малцинство. В училището до Бранденбургската врата в класа на сина ми учеха три германчета, 12 турчета, ливанец, поляк, пет русначета, американец, момиченце от Конго. И учителката нямаше специално отношение към никого или по-точно - имаше специално отношение към всяко едно дете. Това е мулти-култи моделът, за който в Германия политиците биват разнищвани, че са се провалили. В България можем само да въздишаме по такъв "провал". А емигранти се насочват към страната ни на път за този уж провален, но всъщност доста примамлив модел. На никого не му се седи тук. Както и на нас.



Местните жители впрочем имат право за едно -



че мнението им е било пренебрегнато, че бездушни и към тях, и към бежанците институции ги поставят винаги пред свършен факт, че държавата не я е грижа за малките хора и ги е оставила да оцеляват сами. Но не може безотговорността на държавни чиновници да заличава човешкото у хора, които също имат малки деца. Защо критиките на Розово, Калище и Ковачевци не са насочени към управляващите, които бяха неподготвени за бежанската вълна, защо не отправят към тях упреци, че не можаха да се преборят за адекватно финансиране от Европейския съюз за решаване на проблема с издръжката и настаняването на хората и не защитиха националния интерес? Това са съществените въпроси, както и как се харчат парите на данъкоплатците, отделени за бежанци. Тук трябва да е парата, а не в свирката.

Сегрегацията спрямо невинните 9 малолетни ученици в Калище показва, че като нация не сме мръднали през последните 70 години, така както не е мръднало патриотарското ни образование, което се крепи на националистически нагласи. Как да очакваме младите хора да приемат различните, след като от I до XII клас им се внушава, че всички нации, особено съседните, са врагове на българите, а истинските родолюбци са тези, които колят друговерците? Отношението към бежанците впрочем е



естествено продължение на отношението към циганите -



трудно ще намерите българин, който не ги мрази. Чудно ли е тогава, че младежите не се свенят да призовават да ги правим "на сапун"? Съвсем логично е и вината за това е както на родителите им, така и на учителите им. Диагнозата е много тежка, а от думите до делата на мразещите крачката понякога е нищожно малка. Съзнаваме ли каква гигантска бомба цъка, заложена в нещастното ни общество, а и в нещастното човечество като цяло, за което Чомски вчера прогнозира, че върви към безславния си край?

Пак Жан-Пол Сартр е казал, че същността на човека се формира от това, което избира. Готови ли са наистина жителите на Калище, а и българите като цяло, за последиците от екзистенциализма си?