Ти да видиш... Нещо ми хареса да се вторачвам в собствения си занаят - направо не мога да повярвам. Правило ми е да се държа настрана от задълбаването в процесите, пък и в общоприетите практики в писателството. По-малко научавай, повече откривай сам е работният ми девиз, ако въобще съм имал девиз и ако съм спазвал нещо подобно "над белия лист". Почти суеверно съм се предпазвал да науча някои трикове и готови техники - веднъж, че убиваш нетърпението и отваряш вратата за навика и рутината, и втори път - че познанието внася отегчение и отнема изненадата на писането. Други мислят различно, някои - и обратно, но с това не ме опровергават. Да запазиш в себе си нещо от начинаещия писател е мъчна работа, а и труден е за удържане въпросният начинаещ: трябва да свикнеш с него, той пък - с тебе, а пък всяко привикване е опасно за перото. Тези почти мистични вярвания и нагласи не са важни за вас, те в крайна сметка съвсем справедливо не ви интересуват. Имат смисъл само като обяснение защо съм тъй често (и редовно) респектиран от онова, което понякога съвременни автори разкриват около "правенето" на своите книги.

С любопитство чета именниците и благодарностите, които предхождат или завършват десетки съвременни романи. От тях научавам колко различно се труди колегията по света, какви литературни сили са мобилизирани около тяхното създаване, какви експерти, консултанти, съветници, редактори и рецензенти превиват гръб над страниците, какви литературни агенции събират и трупат фактически материал, изследват темата отвътре и отвън. Бих се разпрострял и повече върху тая внушаваща страхопочитание технология, но читателят може да я познава и по-добре от мен. Не крия, че съм смаян от мащаба на подобни литературни фабрики, но и се чудя откъде се вземат средства и размах за такива внушителни проекти. (Сега наистина схванах понятието "проект" като действително изражение на литературния процес, а не само като злоупотреба с купешки термини, колкото да не се излагаме с простонародното "книга".) Разсейва се представата за писателя като пленник на белия лист, уединен и посветен на Н.В. Текста в подобаваща на занаята му самота. Авторите на подобни книги днес ми се рисуват повече като бригадири на внушителна група от сътрудници и помощници, призвани да превърнат "проекта" в "продукт". В този смисъл бележките, с които такива книги започват или завършват, са нещо като отчет за работата на бригадата и за приноса на всеки в съдържанието и формата на готовата книга.

Дали този производствен метод иде да прекрати



ерата на писателите самотници,



е въпрос, който възниква от само себе си, но мисля, че отговорът му не е във възможностите на вашия колумнист. Предмет на днешните "Нерви и утехи" е един многозначителен нюанс, забелязан тъкмо в предговори и послеслови на романи, които ми попаднаха напоследък. Интересът ми към този непознат автор възникна след инцидента с пътническия боинг в небето над Украйна. Някаква препратка в интернет ме насочи към него - описал е подобни загадъчни авиокатастрофи, с предполагаеми ракетни удари и логичните след това операции за прикриване на истината. Операции, смъртоносни за всеки, който се опитва да разследва или дори само любопитства. Американецът Нелсън Демил е представен с обичайните извадки от вестникарски отзиви като "един от най-четените американски писатели", "неоспорим майстор на трилъра"и т.н. На български е преведен солидно - десетина романа. Е, точно към два от тях открих прибавени списъчета на мъже и жени, които са направили дарения, за да бъдат назовани герои на книгите с техните имена. Не дарения на автора, не и на издателството, нито за финансирането на някоя литературна награда, а обикновени благотворителни спомоществования на различни болници, институции и организации. За социални, научни, здравни, образователни нужди. Например: на музея "Люлка на авиацията", на фондация "Намисли си желание", на клуб "Момчета и момичета" от Ойстър Бей, на образователния център "Варайъти чайлд". Или: на Лонгайландското лутеранско училище, на Асоциацията на болните от мускулна дистрофия, на гимназията "Шаминейд", на фонда "Кантър Фицджерълд" в помощ на роднините на жертвите от удара срещу Световния търговски център, на Лонгайландски музей на децата, на кооперативното целодневно училище "Розлин Тринити"...

Авторът Демил благодари на тези "благодетелни и обществено активни" хора и се надява, че ще харесат своите втори самоличности на герои от романите му, ще се забавляват с приключенията им по страниците и ще продължат да подкрепят благородни каузи.

Един писател е решил



да отбележи група "благодетелни и обществено активни" граждани,



да насърчи със своите си писателски средства отзивчивостта и щедростта в обществото. Дава имената им на своите герои, не на главните (повечето от тях са постоянни и вървят от книга в книга), но не и на злодеите, доколкото забелязах. Хората, които са изпратили чекове в полза на страдащи, на болни, на скърбящи, виждат имената си между кориците на една кримка, изпитват гъдела на един друг живот, живот на литературен герой, в свят на опасности и премеждия, на престъпление и наказание, на страсти и победи - живот, който всеки жадува и до който те се докосват единствено по причина на своето благородство. Намирам, че в това има нещо необикновено и вълнуващо, нещо, което липсва в нашия свят и което не може да се появи без определено ниво на ценности и отношения в обществото. И ако в романа изобилието на положителни герои доскучава, в живота е точно обратното - не омръзват. Дори - не достигат. И докато писателят не може да плоди положителните образи до безкрай, то в живота за доброто и благородното не би следвало да има предел.

И за писателя, и за читателя остава вълнуващият въпрос: ако такива добри, милосърдни и щедри хора могат, макар и само с имената си, да "влязат" в една книга, то дали не би могло от нашите книги такива "положителни" мъже и жени да "излязат" в живота, където нуждата от тях става все по-драматична и неотложна? И ще могат ли те да живеят с нас - такива, каквито сме?