Моя позната ми обърна внимание върху статия на образователна тема, която не бях чел, публикувана в "Уебкафе" и препечатана във в. "Сега". Там от разказа на авторката става видно, че професор Милена Цанева се изявила на някой си изпит като лют средновековен схоласт, защото прекъснала изпитван младеж с яростен възклик: "Вие не сте тук да мислите! Вие сте тук да знаете!" Това преди двайсетина години.

Поучудих се, защото познавам професор Цанева като възпитан и сдържан човек. Зачетох материала със смесица от удивление и лека развеселеност. Научих, че студенти чакали в 8.30 професора да ги изпитва, като пиели "кафета в пластмасови чашки", че професор Цанева дошла "с вече отегчена походка и видимо недобро настроение", че авторката влязла да я изпитват и се опитвала да не забелязва "трохите от току-що схрускани вафли" по лицето на асистента на професор Цанева, освен това асистентът явно бил ял още и "наръфана мазна принцеса", чиито остатъци му били на бюрото.

Каква наблюдателна госпожа, отбелязах аз. Дочетох текста, за да науча какви проблеми имали децата й, докато стигна до основния извод -



нашето образование плодяло роби



Щото не давало на питомците да мислят. Този есеистичен и патетичен римейк на авторката г-жа Касимова по Another brick in the wall на "Пинк Флойд" ми доказа за сетен път, че има области, в които всеки се смята за компетентен. Те са образованието и футболът (за мъжете). Да оставим засега футбола в покой и поразсъждаваме още за образованието, защото всички - за зло или добро, сме негов продукт.

Не съм имал честта да бъда студент на професор Цанева. И не съм присъствал на въпросния изпит, така че по конкретния случай няма да се разпростирам. Кулинарните детайли също не са ми важни ("пластмасови чаши", "трохи от току-що схрускани вафли", "наръфана мазна "принцеса", ау - вопиющо безобразие би трябвало да е. Сигурно студентите следва да пият предизпитни кафета от порцеланови филджани. Пък асистентът не да знае и може предмета си, но да се концентрира с глад и имидж стайлинг преди изпит. Но нейсе.)

Нека само вметна, че съм се явявал на сигурно над 80 изпита в живота си, а ми се е случвало нееднократно да бъда и в ролята на изпитващ. Затова фразата "Вие не сте тук да мислите! Вие сте тук да знаете!" не ме възмути. Дори извадена от контекста. Мисълта, разбира се, е изключително важно човешко постижение, но във всяка образователна програма има обем знания, които са безусловно задължителни. И ако се явяваш на изпит по таблицата за умножение или по българската азбука, а не ги знаеш, мен не би ме интересувало какво мислиш за математиката. И за грамотността. Ако те изпитвам, де. Бих се заинтригувал, примерно, от проницателната мисъл на даден отрок за "Под игото" едва когато се убедя, че отрокът е прочел романа. Иначе по-полезно и за двама ни би било да си говорим за футбол.

Всъщност не въпросната статия е основен обект на размислите ми. А продължаващата да се стеле над нашите образователни концепции и практики гъста концептуална мъгла. Струва ми се, че не знаем какво искаме от образованието. Нито какво образование искаме. Говоря за стратегия, която да следваме десетилетия и векове, след като имаме национален консенсус по нея, разбира се.

Като отзвук от дискусии в чужди системи периодично, най-вече около 15 септември и 24 май, се изстрелват публицистични тези, групирани около два полюса в методиката на педагогиките ни. Единият, общо казано, е, че трябват повече строгост и дисциплина, а другият - повече свобода и стимулиране на "творческия дух". В министерството се пишат обемисти отчети, програми и схеми. Учениците обаче карат по своя схема - да избутаме. Тенденцията е, че намаляват като общ брой по демографски причини и се върви натам, че висшето ни образование скоро ще остане с по-малко кандидати за него, отколкото



са дипломите, които предлага



Понякога си мисля, че май искаме от образованието само едно нещо - да ни бави децата, докато сме на работа. Неверието в собствените ни възможности за организация в образователната сфера стигна патологични измерения. Не знам дали обърнахте внимание на дивенето, улулюкането, неприличните възторзи и комплексарските предложения, които се изсипаха като ниагарски водопад под снимка на някоя си учителка в интернет. Учителката заслужи това внимание към себе единствено с простия факт, че е млада и прилично изглеждаща. Това искрено изуми публиката. Как може така!?

Тази реакция показва, че сме обсебени от идиотски стереотип: да си млад и хубав може само в някоя от лайфстайл кудкудяканиците по телевизора. Пък ако си даскал, си стар, грозен, зле облечен, глупав и диктатор. Евентуално с трохи от вафли по бузите...

Това ни е проблемът всъщност. Наскоро познат ми разказа за образованието в Китай. Дори най-висшите министерски служители субординационно се слагат по-ниско от професора, от преподавателя, от учителя. Вежливо му изучават вкусовете и го засипват с ритуални армагани. Защото учителят е Учител - още от времената на Конфуций и Лао Дзъ. Много важен човек. VIP направо. Който свързва националните хилядолетия с тънката нишка на знанието. По-важен от земеделеца. По-важен от чиновника. По-важен от воина. А свързаните национално хилядолетия изграждат националното самочувствие. Националното самочувствие пък има сила и воля да издигне знанието на пиедестал.

Свързани неща. С разни последствия всъщност. Включително последствието кой изгрява, кой залязва и всичко останало.