Пепо П. беше човек възторжен и енергичен, приемаше всевъзможни идеи и всякакви "веяния" без предразсъдъци, но не и безкритично. Новостите в живота и в изкуството го вълнуваха, превземаха го "отвътре" и той охотно ги разгласяваше и направо ги втълпяваше на околните. С това бе човек, полезен във всяко отношение, припомняше, че светът не стои на едно място и че модерното време не е за сънливци, а за хора, активни и жадни за промени, новатори в мислите и делата. Приемахме го без ирония - с ненаситното си любопитство и услужливата си памет успешно компенсираше все повече обземащата ни с възрастта леност за информация и познание. Беше, най-общо, "кинаджия" и като такъв разполагаше с внушителни масиви от свободно време, което не пречеше мисълта и фантазията му да са непрекъснато заети с всевъзможни екологични, генетични, научно-технически и обществени проблеми, но тази заетост бе открай докрай платоническа, той не се посвещаваше на никой от тях, не го вплиташе в творчеството си, нито прилагаше за някакви свои нужди. Точно тази му необвързаност и липса на практичен интерес ни примиряваше със симпатичното му многоглаголене и, представете си, примиряваше и жена му, която никога не се дразнеше, нито го иронизираше за поредното му увлечение. Такъв разпален човек на средна възраст си беше чиста екзотика в компанията на безнадеждни традиционалисти като нас и ясно беше, че не може да ни повлияе, а дали и как ние му повлияхме, ще се опитам да разкажа.



В разстояние на месец и нещо Пепо ни обиколи всичките



и взе малки заеми за неопределен срок. Това не беше се случвало с него и ние дори се разтревожихме. В каква нужда бе изпаднал - болест ли, хазарт ли или любовен някакъв каприз? Не чакахме дълго: беше купил някакъв имот в Средногорието и дори беше готов да го покаже. Понеже никой не се вдигна да отиде до там, задоволихме се с описанията му, с подробни скици на мястото и понякога със снимки. Тогава мобилните телефони не фотографираха (то ги и нямаше въобще), апаратите бяха лентови и ваденето на снимки все пак бе някакво усилие, но разказите му бяха толкова подробни и вдъхновени, че аз го виждам и сега това средногорско имение по-реално, отколкото ако се беше наистина състояло.

Обширно, с лек наклон на юг, между селцето и гората, с малка бърза рекичка в единия край и с къщица, от която бяха останали само основите. Беше изненадващо, че този човек с плаващата кинаджийска заетост, с дусмислено работно време си купува собственост, в която няма подслон, където да се наслаждава на свободата и самотата си. Щял да строи, каза. Ще възстанови срутената къща и ще си обработва земята. Ще отглежда чисти култури, без химия и отрови. Такъв практичен Пепо не бяхме си представяли и в сънищата си. С какво ще строи, с какви пари, защо не си взе някоя изоставена къща и само да я потегне на първо време? И сега - внимание! - щял да я възстанови каквато е била, евтин градеж - със стени от плет. Собственоръчно и с нищожен масраф. Първо - екологично. И второ - за възстановяване на традицията. Традициите са част от екологията на обществото. Изглежда му бяхме повлияли.

Близо петилетка му беше нужна, за да установи, че подобна скромна и евтина къщичка бе немислима авантюра в края на ХХ век.



Не можа да намери работник, вещ в изплитането на... стени.



Единственият познавач на старите технологии на десетки километри околовръст бе възрастен майстор на плочести покриви, но до покрива бе още далече. (Докато проучването на Пепо се точеше, старецът почина.) Нямаше кой да плете и преплита, нямаше и кой да го обучи. Оказа се не проста работа, аматьор не можеше да се справи. Както е речено, традициите не са това, което бяха. В нашия случай: вече не бяха разпространени. Тази точно традиция се бе прекъснала отдавна. Какъвто и ентусиаст да бе нашият човек, просто не можа да хване нишката.

Тази петилетка бе обвита в невиждани вълнения - за Пепо лични, за страната възторжени и груби. Съвпадането на неговото отрезвяване с промените на обществения строй бе почти буквално: докато ние се помпахме със заблуди, той пък се отърва от своите. Цяло чудо бе, че успя някак да спаси начинанието си - архитект от киноцентъра му проектира къщичка от бракувани панели и с един багерист от домостроителния комбинат и двама виетнамци той я закрепи върху съхранените зидове на "оригинала". Това бе малка утеха за провалената му идея. Престана да възхвалява традицията и започна да споделя новите си, вече по-реалистични планове. Киното бързо и задълго преставаше да функционира, очертаваше се океан от свободно време и той лека-полека придобиваше мислене на чифликчия. Беше невероятно за довчерашен фантазьор и мечтател. Пред очите ни ставаше чудо: човекът видоизменяше мечтата си до вид, в който бе възможно да се сбъдне. Беше разочароващо, угнетяващо беше.

Но и тази мечта не се сбъдна. Жена му бе играла в някаква лотария за зелена карта и спечели. Двамата заминаха за Америка - решително и завинаги. Децата му останаха да доучват образованието си, после се преселиха и те. Когато компютърът се настани и в нашите къщи, спомнихме си как ранният Пепо ни бе разказвал за него, за интернет, за световни мрежи и общуване - едва ли не още като предчувствие. Сега късният Пепо не се занимаваше с проповеди за бъдещето - Америка го беше излекувала. Работи в компания за технически филми, които изследват различни производства. Понякога праща снимки на къщата си, на кучето си, а веднъж разпространи и кадри от средногорското си "ранчо". Храсти и зеленина са обвили панелката до покрива, почти е заличена от пейзажа, но капакът на кладенеца беше вдигнат - ако не го е вдигнал фотографът, значи някой ходи там, може би просто за вода.



Не знам защо разказвам тук въртележката



в съдбата на Пепо. Може би заради това, че тези дни (всъщност беше нощ) той ми се обади за отдавна прекратения празник на поезията. Или пък защото обратите и превъплъщенията в човешкия живот трябва да ни поучат на реализъм и хладнокръвие пред онова, което бъдещето ни замисля. И към спокойствие и самообладание за неговото посрещане. И към онзи благословен непукизъм, чрез който щастливците приемат и надживяват всичко това. Има една поговорка, която в превод не е чак толкова ведра, но пак звучи освежаващо: "Съдбата си играе с човека, а човекът свири на флигорна".

Може и наистина да свири, но чува ли го някой?