След две години ударно писане на стратегии, предимно заради ЕС и новата оперативна програма "Наука и образование за интелигентен растеж", може да се твърди, че образованието си призна провалите. Къде по-задълбочено, къде не, проблемите са формулирани. Безпощадно ясно е - няма никакво време за губене и е по-добре да рискуваме да сгрешим, отколкото летаргията да продължава.

В последната появила се стратегия за висшето образование достатъчно откровено се признават фундаментални провали на политиката за развитието му от 1999 г. насам. Предлагат се и решения, голяма част от които търкаляни безрезултатно години наред. Поне 10% от написаното да се случи, пак ще е добре. И тук, подобно на средното образование, продължават да се подценяват два проблема - демографската картина и новите начини на учене. Сериозни рискове крие и знакът на равенство, който смело се поставя между търсене на висше образование и търсенето на пазара на труда.



Фалитът на безконтролната либерализация



Анализът на проблемите, който стратегията предлага, всъщност признава няколко големи провала от последните няколко години. Провал номер 1 - външният контрол на качеството на образование не се случи. Подобно на здравеопазването, където акредитацията на болниците фалира като контролен механизъм и от задължителна стана доброволна, акредитацията в областта на висшето образование не доведе до нищо друго освен безкрайни процедури, чийто резултат всъщност не интересува обществото. За провала на акредитацията освен липсата на опит допринесе и липсата на каквото и да е било желание у заинтересуваните страни тя да успее да отличи добрите от лошите университети, да доведе до закриване на неефективни направления, факултети, цели вузове. Този провал е логичен на фона на времевото припокриване на акредитацията с рязко масовизиране на висшето образование. Тоест налице са два напълно противоположни процеса - натиск за оптимизация на фона на разрастване на системата и масовизация. Ясно е кое надделя. Макар че масовизацията сама по себе си е световна тенденция, при това съвсем не нова, и не е задължително да води до срив на качеството.

Идеята за пълна либерализация на приема, така че държавата да се оттегли от преки намеси и този въпрос да зависи единствено от желанията на студентите и капацитета на висшите училища, е втората идея, която фалира. Защо? Тя е минирана от поне две сериозни изкривявания - на първо място пълна липса на какъвто и да е било опит за кариерно ориентиране в средното образование и на второ място статуквото в университетите от гледна точка на налични преподаватели, готови програми, нежелание да се преструктурират неефективни звена. При фалирали официални стандарти за качество и пасивен пазар на труда, който дълго време изобщо не се интересуваше от дипломите, картината е завършена.

Тези два фалита логично водят до провал на модела на финансиране, основан изцяло на брой студенти или казано иначе движен от търсенето на висше образование. Години наред и съвсем закономерно на фона на неудачите с акредитацията обвързването на отпусканите от бюджета средства с качеството не се случи. Този вакуум частично бе запълнен едва с въвеждането на рейтингова система на висшите училища, комбинираща резултатите от акредитацията с други измерими показатели.

Не на последно място, може би дори на първо, с реалността се размина и надеждата, че университетите като автономни структури са в състояние да коригират вътрешноорганизационно тези изкривявания. Университетите не се оказаха имунизирани срещу злокачествени процеси, характерни за големите администрации, и тук, уви, трудно може да им се помогне отвън.



Нов модел на финансиране - стари рискове



Срещу всичко това в новата стратегия се предлага нов модел на финансиране на висшите училища, която по математически път, чрез алгоритми, да отстрани част от изкривяванията, причинени от масовизацията. В частта на финансирането се лансират три нови момента - изготвяне на изцяло нови стандарти за издръжка на един студент в дадено професионално направление, по-голяма тежест на коефициента за качество при определяне на общата субсидия, нов начин за финансиране на научната дейност на база резултати плюс обособяване на нов тип университет - изследователски. Идеята е единствено изследователски университети да имат право да обучават докторанти. В комбинация с тези инструменти се предлага и по-сериозна намеса на държавата при приема на студенти. Предвижда се определянето на приема да бъде обвързано веднъж с търсенето на пазара на труда и втори път с получената оценка от съответното професионално направление. Тоест за закриването на несвойствени специалности вече ще се разчита не само на акредитацията, а и на политиката за определяне на приема.

Всъщност радикално новите моменти в този модел са обособяването на изследователски университети и намесата в приема на база данни за пазара на труда. Първата мярка - финансиране на науката в университетите на база резултати, е радикално закъсняла и силно подценявана през последните години. Ако България има шансове да влезе в международните класации в областта на висшето образование, това не е в масовите образователни степени бакалавър и магистър, а в развиването на сериозна научна дейност и добри докторски програми. Няма как това да се случва навсякъде и обособяването на изследователски университет е възможно решение. Дори и това да не се случи - и заради процедурни трудности, и заради съпротива - трудно е да отнемеш вече получено право на куп университети да обучават докторанти, нищо не пречи моделът на финансиране на научната дейност, която сега се субсидира на калпак - минимум 10% от издръжката на обучение, да се обвърже с измерими научни показатели и парите за наука в добрите университети рязко да се увеличат.

Определянето на приема на база процеси на пазара на труда и по-сериозното обвързване на издръжката на обучението с реализацията на студентите - измервана през осигурителен доход, безработица, приложение на полученото образование, крият сериозни рискове.



На пазара на труда има големи изкривявания -



регионални, отраслови, и прилагането на подобни показатели директно като коефициенти крие опасност да опорочи целия модел. Още повече че тук има необходимост да се ползват данни на различно ниво. При определянето на приема спокойно може да се изхожда от показатели на национално ниво - например да се определи за всички университети по-нисък прием на юристи заради висока безработица. Въпросът обаче стои по различен начин, ако университетът ще получи по-малко пари заради реализацията конкретно на неговите кадри. В този случай следва да се отчитат куп регионални особености и така рискуваме във Видин например никога да не се появи университет. В крайна сметка реализацията е и личен избор. Темата стои по същия начин и ако на база безработица следва да се вземе решение за закриване на дадено професионално направление. Да не говорим, че пазарът на труда не е национален - има завършващи, които се реализират в чужбина.

Идеята за стимулиране на отделни професионални направления през издръжката на 1 студент - тоест отпускане на повече пари за дадени специалности, вече се случва в отделни приоритетни специалности като инженерните, но няма данни това да е променило търсенето. Тук е много важно подобни мерки да се комбинират с отсъстващото кариерно ориентиране и по-сериозна децентрализация на ниво университети. Ако държавата дава приоритетно повече пари за обучение на педагози например, не е редно тези суми да потъват в централната каса на университета и да не е ясно какво получава педагогическото образование. Същото важи и за парите за качество, където е редно да има децентрализация на ниво факултети. Хубаво е, че част от тези инструменти вече се прилагат и трябва просто политическа воля тежестта им в модела на финансиране да бъде увеличена.

Не е ясно обаче доколко тези математически трикове ще доведат до това, което е нужно - закриване на слаби, дублирани структури. За тази цел и с математика, и без математика, е необходима политическа и законодателна воля. Нищо чудно и тук, подобно на болниците, да трябва да чакаме естествено отмиране на раздути звена, особено в направления, при които няма външни стимули за окрупняване като закупуването на обща научна инфраструктура например. В тази посока се чувства сериозната липса на по-подробни данни за ефективността на финансирането на ниво факултети.

Големият пропуск на новата стратегия за висше образование, подобно на стратегиите в областта на средното образование, е



подценяването на демографската картина



и на новите модели на учене. И в средното, и във висшето образование затрудненият достъп на отделни социални групи съвсем бегло се споменава, сякаш се срамуваме от думите. Ако България продължава да подценява промените в етническия и демографския състав на населението, няма да постигне нищо, не само в областта на образованието, а въобще. Изобщо не е ясно как ще се привлекат към висшето образование тези групи. Силно подценено е и ученето през целия живот, което задължително фигурира във всяка образователна стратегия. В същото време изобщо не се осъзнава фактът, че то води след себе си сериозна реорганизация на начина, по който работят и университети, и професионални училища. Времето на големите випуски в образованието безвъзвратно свърши, а образователният избор отдавна не се прави веднъж завинаги, единствено след завършване на средното образование. Университетите просто трябва да се научат да работят с различни възрастови групи, в много по-гъвкави от традиционните форми, ако не искат да останат без работа.