Както и да се погледне, към 5 септември 1944 г. България е вече победена страна, едва ли е възможно историческите събития да бъдат тълкувани другояче. Опитите на правителството на Константин Муравиев да представи България в друга светлина са половинчати, фасадни и без никаква възможност някой да ги приеме насериозно. Освен всичко друго, то и време вече няма никакво . . .

Непредубеден преглед на събитията от това време, но непременно в тяхната цялост, ще ни убеди несъмнено, че въпреки все пак различните гледни точки в едно не може да има съмнение - България се измъква сравнително безболезнено от ямата, в която бе натикана в началото на Втората световна война като съюзник на Германия, Италия и Япония. Разбира се, съществуват и други оценки на събитията от 1944-1945 г., но именно непредубедения и непременно цялостен преглед на събитията би трябвало да ни убеди, ако държим на обективността, че при вече създадените предпоставки по-благоприятни условия за излизане от Втората световна война България не можеше да получи в никакъв случай.

Напротив, през цялото време на трескава дипломатическа активност Съветският съюз, и лично Йосиф Сталин, използват цялото си влияние за да постигнат благоприятни за България мирни условия. В раздразнението си, Уинстън Чърчил ще твърди после, че Сталин и Молотов наистина имали "всичкото желание да осъдят България, но само в духа на един любещ баща", докато в същото време самият Чърчил уверява Георгиос Папандреу, в свое писмо от 21 септември 1944 г., че Гърция продължава да има "пълната ми подкрепа". Вероятно за всички трябва да е ясно кой на чия страна.

И наистина, вярно е, че България успява да отлага до края изпращането на войската си на Източния фронт. Същевременно е съвсем неоспоримо, че тя, като съюзничка на Германия, бе активна участничка в изпълнението на политиката на Тристранния пакт на Балканите. Тази нейна роля съюзниците от антихитлеристката коалиция нямаше как да не забележат, разбира се. Ето защо постигнатото от правителствата на Кимон Георгиев бе възможно най-приемливото за България, съмнение в това едва ли може да има.



* * *



Положението на България през първата половина на септември 1944 г. изглежда съвсем безнадеждно, по всичко личи, че суровото наказание на победителите за съвсем несимволичното българско участие в Тристранния пакт няма да отмине страната. Преговорите в Кайро вещаят катастрофична загуба на земи в поречието на Струма, в Родопите и даже в Тракия. Дори след революционните промени на 9 септември надеждите за избягване на поредна национална катастрофа са крайно несигурни и мъгляви.

Особените причини за безпокойство се коренят в отношенията с бъдещото югославско ръководство и лично с Йосип Броз Тито, преговорите за бъдещите отношения между България и Югославия се водят още през втората половина на 1943 г. и до септември 1944 г. Основен е въпросът с искането на Тито Пиринският край да бъде присъединен към Югославия.

Участието на България в предстоящия завършек на Втората световна война на страната на Обединените народи е от жизненоважно значение за бъдещето на страната и за избягване на значителна загуба на български земи, това се разбира от партиите в Отечествения фронт безусловно. В същото време това участие е невъзможно без задължителната нормализация на отношенията с Югославия. Криволиченето на правителствата на Кимон Георгиев и Георги Димитров от 1944 г. до 1948 г. по отношение на съдбата на Пиринския край и на неговото население трябва да се разглежда именно в тази светлина, това криволичене бе задължителна отстъпка за да може България да излезе с достойнство от Втората световна война.

Основно югославско искане е българската войска незабавно да се изтегли зад старата граница и да не води никакви общи битки с югославските части. Като причина се изтъква "непопулярността" на българската войска, особено в земите, предадени за временно управление на България до 1944 г. Изключение можело да се направи единствено за някои български части, които изцяло да преминат в Югославската народно-освободителна войска (ЮНОВ) на пълно нейно подчинение. Българското правителство, разбира се, не можеше да стигне чак до там в отстъпките си, поради което е потърсено съдействието на Йосиф Сталин за изглаждане на трудностите в общуването с Тито.

Нормализирането на българо-югославските отношения, въпреки немислимите отстъпки от българска страна по отношение на съдбата на Пиринския край, изглежда обаче все така невъзможно чак до срещата на Георги Димитров и Йосип Броз Тито в Москва на 25 и 27 септември. Тито е поставен под мощен съветски натиск и само така неотстъпчивостта му е преодоляна.

Постигната е договореност, която отразява по същество българската позиция. Българската войска може да участва наравно с ЮНОВ в освобождаването на Вардарска Македония, започналото разоръжаване на някои български военни части там е прекратено веднага след 9 септември. Българската администрация в Царибродско и Босилеградско се заменя, наистина, но с избрани от местното българско население народоосвободителни комитети, пак от българи, разбира се, но подчинени все пак на Югославския национален комитет (ЮНК).

Отново на тази среща Й. Б. Тито прави предложение българска правителствена делегация да замине за Крайова, където да се проведат официалните разговори с представителите на ЮНК. В Крайова пристига и генерал-полковник С. С. Бирюзов. В началото на октомври всички делегации се събират там, изпълнени с надежда. На 5 октомври спогодбата, която открива пътя на България към участие в завършващия етап на Втората световна война, е подписана.



* * *



Макар подписването на съглашението между България и водещите сили на антихитлеристката коалиция да става чак в края на октомври, всъщност българската войска влиза в сражения с германски части още в дните около 9 септември. В писмо до военния министър Дамян Велчев от 16 септември маршал Толбухин дава своята представа за взаимоотношенията между съветската и българската войска като две войски, на които предстоят "съвместни действия". Следващите събития само подчертават, че тези взаимоотношения са повече равноправни, при зачитане на самостоятелността на българската войска в сраженията, въпреки оперативното присъединяване на Първа българска войска към Трети украински фронт. Нито "подчиняване", нито "обезличаване", както сега злонамерено се твърди понякога, може да се забележи в историческите извори от това време, напротив, подписаното на 28 октомври в Москва, преди точно 70 години, примирие спаси България от сигурната загуба на огромна част от българското землище и от още по-тежки репарации.



(следва)





Извори



"Българското правителство приема условията за примирие, предложени от правителствата на Съветския съюз, Съединеното кралство и Американските съединени щати, действуващи от името на всички Обединени народи, които се намират във война с България. [Бяха подписани] следващите тук условия:

1. а) България, като спря военните действия против Съветския съюз на 9 септември 1944 г. и като скъса отношенията си с Германия на 6 септември 1944 г. и с Унгария на 26 септември 1944 г., прекрати военните действия против всички други обединени народи;

b) Българското правителство се задължава да разоръжи германските въоръжени сили, намиращи се в България, и да ги предаде в качеството на военнопленици . . .

с) Българското правителство се задължава да издържа и да представя такива сухопътни, морски и въздушни сили, които могат да бъдат определени за служба под общото ръководство на Съюзното (Съветското) главно командуване. Тия сили не трябва да се използват на територията на съюзниците без предварителното съгласие на заинтересованото съюзно правителство;

d) След прекратяването на военните действия против Германия българските въоръжени сили трябва да бъдат демобилизирани и приведени напълно под наблюдението на Съюзната контролна комисия в мирновременно положение.

2. Българските въоръжени сили и чиновници, съгласно предварителното условие, прието от българското правителство на 11 октомври 1944 г., трябва да бъдат евакуирани от територията на Гърция и Югославия в установения по това условие срок; българските власти трябва да вземат незабавни мерки за евакуирането от гръцка територия и югославянска територия на ония българи, които са били български поданници на 1 януари 1941 г. и да анулират всички законодателни и административни положения, които се отнасят до анексирането или включването в България на гръцка и югославянска територия.

3. Българското правителство ще обезпечи на съветските и други съюзни войски възможността за свободно придвижване по българска територия във всяко направление, ако по мнението на Съюзното (Съветското) главно командуване това се наложи от военната обстановка, при което българското правителство ще окаже на това придвижване всякакво съдействие със своите съобщителни средства и за своя сметка по суша, по вода и във въздуха.

. . .

18. През целия период на примирието ще бъде учредена Съюзна контролна комисия в България, която ще регулира и следи изпълнението на условията за примирие, под председателството на представителя на Съюзното (Съветското) главно командуване с участието на представители на Съединеното Кралство и Американските съединени щати . . ."

Из "Съглашение за примирие между правителствата на България от една страна и правителствата на Съветския съюз, Съединеното кралство и Американските съединени щати от друга", 28 октомври 1944 г., Москва





Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?id=0001301&issueid=4488§ionid=5

http://www.segabg.com/article.php?sid=2009112600040001301

http://www.segabg.com/article.php?id=663657

http://www.segabg.com/article.php?id=716614

http://www.segabg.com/article.php?id=717553