През едно задушно созополско лято, редуващо дъждове и прашни бури, в средата на семейния курорт се вряза съученикът ми Сотир - шармантен и неуравновесен брюнет, изтънчен и преуспяващ. Сотир също бе напуснал Плевен, но случаят му бе твърде различен от моя - постъпил бе във веригата "Хилтън" и се занимаваше с вътрешната архитектура на хотелите по света. Държавата бе преглътнала някак това му постижение, може и да му беше сърдита, но не го показваше, и той безпрепятствено се връщаше да засища носталгията си през отпуските. В жена му едва разпознах сестричето на една своя ученическа симпатия. Бе станала изискано флегматична, много сдържана и Сотир периодично се шегуваше, че тя го "придружава". Компанията на писателските съпруги обаче хареса и така ние двамата имахме достатъчно време да си приказваме за родния град, което бе твърде нелепо, като се знае, че и двамата бяхме го зарязали.

Предпочитах, разбира се, Сотир да разправя за своите пътувания, през цялото време се надявах да дойде и този момент, но той се отегчаваше от любопитството ми и се изплъзваше с обяснението, че където и да е, той винаги е на едно и също място - в "Хилтън". Даже изтъкваше, че от тази именно особеност си вади хляба - като поддържа това усещане чрез обзавеждането и дизайна на разпилените по целия свят хилтъни. Това помагало на пътника нищо да не губи и към нищо да не се приспособява. Според него богатите хора мразели да се приспособяват, а може би и вече да са загубили тази способност. Предимството на пътуването с много пари било в това човек да не забелязва, че не си е вкъщи. Видя ми се твърде нелепо, а и сега ми е непонятно как пътуването може да мъчи и да пресища.

Другото, с което ме разочарова, бе една забележка, че от палмите му ставало лошо, дори ако са на пощенска картичка. Точно тази растителност аз я сънувах от дете, а той не я и понасял, господинът! Преглътнах небрежното му признание с усилие: все пак човекът беше професионалист, а ние само подсмърчахме пред картата на света. Помогна и касата с уиски, която Сотир бе докарал в багажника на тойотата. "В "Хилтън" например - забеляза веднъж той - не се налага да си носиш питието от къщи, нито да просиш лед от комшиите." Но тези разлики не го нервираха, той се приспособяваше без проблеми и дори когато го атакуваха катаджии или келнери, усмивката му гласеше: "Прощавам ви!".

И двамата поддържахме линията си, като убивахме обедното време на плажа, пропускахме хапването и чак привечер се помъквахме към града. Това даваше някакъв резултат, пък по икиндия и нудистките на Царския плаж, наричан тогава Републикански, се спускаха от дюните към водата, та ние като истински плевналии се развличахме с наблюдения и коментари. В отсъствието на децата си няколко пъти опитвахме да се задържим върху сърф. Изобщо, намирахме си занимание и времето минаваше, а накрая стоически отказвахме поканите на лодкарите да се приберем по вода и още малко отдалечавахме аперитива си, като поемахме пеш покрай шосето. Градът не беше чак толкова далече и ние се прибирахме най-често неусетно и най-често в мълчание, защото летният ден беше предостатъчен да се наприказваме и накрай ни оставяше на мислите ни. Разбирахме, че срещата ни на този бряг бе между неизтощимите капризи на живота и никога няма да се повтори. Разбирахме също, че твърде рядко двама приятели от детинство могат да се надяват на толкова думи, толкова крачки и толкова чаши, колкото съдбата ни беше отпуснала - еднократно. И една привечер, като се прибирахме по този си мълчалив и отровен от бензин маршрут, заварихме две полячета да опъват миниатюрна палатка на мъничкото черно плажче край пътя.

Работеха с последни сили, объхтани от безрадостния тукашен автостоп, трудеха се някак, а повече се държаха за ръцете - дългокос, ъгловат юноша и тънкокрако, пепеляворусо девойче. Бяха крачили и ръкомахали, бяха се мъкнали през половината Европа, а сега бяха свалили самарите с багажа и щяха да прекарат тук нощта - на хвърлей от пицата и пържените картофи, от бирата и дансингите на Созопол. Разпъваха малкия си оранжев дом и преспокойно се настаняваха, изваждаха от торбите бедното си имущество, фенера, чайника, канчето, транзистора. Момъкът довлече някакви клечки, драсна кибрит и задуха да ги разпали. Момичето го прегърна в гръб, после съблече тениската си, изрови несесера от багажа и влезе в морето. Когато водата закри смешните му гърди, спря и си изми зъбите.

Едва тогава забелязахме, че от сума време стоим. Сотир бе запушил, аз несъзнателно вдишвах дима от тънката му черна цигара. Потеглихме засрамени, всеки в себе си умислен и малко преди града приятелят ми дрезгаво се обади:

- Ако сме мъже като мъже, тази вечер ще хвърлим по един бой на жените си...

Но не бяхме...