|
| Минчо Коралски е роден на 5 септември 1951 г. в град София. Завършва право в Софийския университет. От 1980 г. заема различни позиции в сферата на социалното осигуряване и социалната политика. Бил е социален заместник-министър в правителствата на Димитър Попов и Филип Димитров и министър в правителството на Жан Виденов. От 3 януари 2006 г. е изпълнителен директор на Агенцията за хората с увреждания. Самият Коралски е в инвалидна количка след заболяване. Признава, че откакто е получил увреждането си, вижда по-добре недостатъците на законодателството, насочено към хората с увреждания. |
- Основният проблем е в самото общество. В държава, в която 95% от икономиката е частна, въпросът какво прави държавата е най-малкото несериозен. Ние имаме един културен и психологически проблем, когато хората без увреждания трябва да контактуват с хора с увреждания. Има насадено мнение, че всъщност това са неработоспособни хора и затова са инвалиди. Няма и как обществото да се научи да комуникира с тези хора, тъй като заради недостъпната среда те остават невидими за него. И когато се съчетаят няколко такива фактора, в края на краищата работодателят предпочита да не наеме човек с увреждане на принципа: "Няма човек, няма проблем!".
- А дали обществото би било такова, ако държавата беше си поела функциите за образованието на тези хора? Ще се съгласите, че е нейна работа да осигури достъпа им до образование. Появата им в детската градина, в училище, от една страна, би ги направила видими за обществото и то щеше да се научи да комуникира с тях. От друга, те щяха да получат шанс за добро образование, липсата на което в момента също е сериозен проблем за тях при намирането на работа.
- Образованието е сложен процес при хората с увреждания. Този процес започва с това, че човек трябва да стане сутрин, да тръгне от къщи, да мине по тротоара, да стигне до училището. Това е ангажимент на общината. Следват министерството на транспорта, което трябва да осигури транспорт, министерството на образованието, което трябва да осигури учители. Но не тези пенкилер учители, за които се казва: "Ние имаме учители за децата със специални образователни потребности." Въвеждането на децата с увреждания в една много голяма група на т. нар. деца със специални образователни потребности на практика размива нещата. Децата с увреждания попадат между деца с някакво отклонение в поведението, с трудни характери. Когато става въпрос за деца с увреждания, трябва да има специални програми и специалисти за работа с деца с ментални увреждания, със зрителни, със слухови, за да има ефект от образованието им. Ако съберем на едно място деца с различни увреждания, няма учител, който да може да им предаде каквото и да било така, че да го разберат всички. Като проблем може да се добави и виждането, че децата с увреждания трябва да се обучават в нормална среда, в масовото училище. Но едно дете с увреждане, попадайки в такова училище, обикновено се превръща в проблем, с който никой не знае как да се справи. Не случайно имаше случаи на заплахи на родители, че ще преместят децата си, защото съучениците им с увреждания пречат на учебния процес.
- Въпреки че икономиката е основно в частни ръце, държавата има своите програми и мерки за подпомагане на заетостта на хората с увреждания, включително и през агенцията, която вие ръководите. Има ли интерес към тях, като се има предвид най-вече бюрокрацията?
- Интересът е огромен и обикновено средствата не достигат. Затова ние постоянно искаме тези средства да се увеличават, но едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто да ти дадат. Големият проблем е в това, че след изтичане на проекта и финансирането за него нещата приключват. Свършват парите, свършва проектът, и огромният капацитет, който се е създал в процеса на изпълнението му, изчезва. Аз мисля, че голяма част от проектите, насочени към хората с увреждания, особено които се правят по оперативните програми "Развитие на човешките ресурси", "Конкурентоспособност" и т.н., трябва да формират трайни практики, да се превръщат в държавна политика.
- Какви проекти например могат да се превърнат в политика?
- Ето например създаването на специализирани бюра за хора с увреждания като представеното на кръглата маса на "Сега" "Заедно можем повече", насочено към незрящите и трудно виждащите. Става въпрос за бюра, в които да може да се осъществява контактът между хората с увреждания и работодатели. И това да става чрез посредник, който да може да изтъкне възможностите и на кандидатите за работа, и на работодателите. Да убеди най-вече работодателя, че няма нищо да загуби, ако наеме този човек, напротив - дори ще спечели. Имаше няколко такива проекта, но такива специализирани бюра в Агенцията по заетостта все още нямаме. Така че аз много се надявам най-накрая да бъде изградена една такава държавна структура, която да бъде медиатор между хората с увреждания и бизнеса. Това е липсващото звено, защото практиката и проектите доказват, че когато има такъв медиатор, нещата се случват. Нещо повече, това дори беше записано в стратегията за заетост на хората с увреждания, която беше разработена през 2012 г. Ако хората с увреждания имат възможност просто да се запишат в бюрото по труда на отделно гише и службата само да пита иска ли някой да вземе човек с увреждане, нещата няма да се случат.
- Какъв е бюджетът на Агенцията за хора с увреждания за подпомагане на заетостта?
- Около 1 млн. лв. са средствата за програми, насочени към заетост. И сме финансирали около 60-70% от кандидатстващите проекти. Но например по програмата ни за самостоятелна стопанска дейност ние имаме успеваемост около 95%. Говорим за около 15-20 бизнеса годишно. Интересът към тази програма е огромен. Има практики, има положителни резултати, има и институции. Сега, ако намерим пари, може и да се случи. Разбира се, има значително повече средства по Закона за насърчаване на заетостта, по оперативни програми. Искам обаче да отбележа, че да - държавата трябва да даде своята дан да подкрепя процеса за заетост на хората с увреждания, но основното е да успеем да разрушим преградата между тях и бизнеса.
- В този смисъл вие често сте казвал, че прекалените защити в законодателството по-скоро пречат на заетостта на хората с увреждания.
- Всъщност прекалените защити са в основата на това разбиране, че човекът с увреждане е болен, недъгав, неработоспособен и вземането му на работа е едва ли не някакъв социален ангажимент. Докато ние искаме да преобърнем тази нагласа и да кажем: Този човек с увреждане може само да завива едно болтче, но го прави много добре и трябва да му се намери място, където се завиват винтчета, и той да прави точно това.
- А кои са най-неотложните промени в законодателството, които би трябвало да се направят, за да се осигури и защити заетостта на хората с увреждания?
- Едно от нещата, което може много бързо да се направи, за което има готовност, има и опит по проекти, са тези специализирани бюра по труда да се разкрият поне в по-големите градове. Дори под формата на експеримент първоначално, за да се види как тези политики действат, да се изработят методики и т.н. и след това да се разпростре тази практика в цялата страна. Процесът няма да е лесен, няма да стане отведнъж, но той трябва да бъде стартиран, защото ролята на посредника е изключително важна. Защото за много хора с увреждания, със зрителни и слухови например, единственият проблем е, че те не виждат и не чуват, а не липсата на квалификация и образование. Но самият факт, че са незрящи, нечуващи, вече създава проблем в отношението, в контакта, съмнение във възможностите. И някой просто трябва да даде възможност тези хора да покажат уменията си.
