Докато европейските политици се борят да спасят общата валута на континента, те ще трябва да се сблъскат с един дори по-голям проблем. Европейската икономика е на ръба на катастрофален недостиг на умения. Въпреки изключително непълноценно използваната работна сила, близо 27% от свободните работни места в големите европейски икономики всяка година остават незапълнени заради липса на достатъчно добре обучени кандидати. До 2020 г. само цифровият сектор ще има нужда от още 900 000 професионалисти, докато на динамичната германска икономика няма да й достигнат 1 млн. души с научни, инженерни, математически и технически знания.

Някои политици признават за надвисващия проблем. Бившият европейски комисар по младежта и образованието Андрула Василиу наскоро заяви, че недостигът на умения ще нанесе щети на "стремежите на младите хора на Европа и в крайна сметка на нашия бъдещ просперитет". Въпреки това досега този проблем се третира с грешни мерки. ЕС взе мерки да облекчи имиграционните политики, за да привлече чужденци с умения. Но би било далеч по-ефективно - политически и икономически - Европа да се фокусира към това да върне обратно талантливите европейци, които са напуснали континента, за да работят другаде. Ремиграцията, а не имиграцията трябва да е топ приоритетът на Брюксел.

Европа се сблъсква със сериозно изтичане на мозъци. От влизането в сила на еврото повече квалифицирани работници са напуснали континента, отколкото са новопристигналите. В годините преди кризата петнадесетте държави, които са приели общата валута,



губят средно по 120 000 кадри



с висше образование всяка година. Привличат ги предимно високите заплати в САЩ, университетите от световна класа и ефикасната бюрокрация. В годините преди Голямата рецесия - 2000 до 2008 г. - Италия е загубила около 1.5 млн. професионалисти.

Еврокризата влоши този кръвоизлив на таланти. В последните години високо квалифицирани професионалисти напускат Ирландия, Италия, Гърция, Португалия и Испания - страните, ударени най-лошо от кризата. Всяка година 100 000 професионалисти напускат Португалия в отговор на призива на премиера Педро Пасос Коелю безработните да се преместят в чужбина. Търсенето на по-добри възможности не се ограничава само до САЩ - европейците все по-често емигрират и в Африка и Южна Америка. Имайки предвид факта, че системата на висшето образование на Европа се финансира предимно от националните правителства, моделът на миграцията е особено опустошителен - финансовото му изражение показва, че всеки образован работник, който напуска континента, е значителна провалена инвестиция.

За да спре това развитие, през 2011 г. Европейската комисия започна инициативата "Синя карта" - тя е моделирана по подобие програмата за зелени карти на САЩ. Брюксел се надяваше да привлече 20 млн. специалисти, като се фокусираше предимно на инженери, корпоративни стратези и биотехнолози.



Резултатите обаче бяха срамни



През 2012 г. и 2013 г. ЕС даде по-малко от 20 000 визи - дреболия, в сравнение с екзотуса от Южна Европа.

Няма причини да се очаква драматична промяна в числата. Дори ако европейската икономика се подобри, талантливите имигранти все пак ще намират други региони на света за по-съблазнителни. Регулаторните бариери, които ЕС поставя пред иновациите и лингвистичната фрагментация, са спирачки, както и възходът на популистките, а понякога и ксенофобски партии в целия континент.

Ето защо политиците трябва да се фокусират повече върху предимствата на ремиграцията. В дни на икономическа стагнация завръщането на имигрантите би било политически по-приемливо за европейската публика, а би било и по-ефективно икономически. Благодарение на силната емоционална връзка с родината завръщащите се ще са по-отдадени на подобрението на своите общности. Нещо повече - те обикновено изпращат значителна част от приходите си у дома, за да помогнат на семействата си.

Завърналите се носят и нов



човешки, социален и финансов капитал



Благодарение на професионалния и образователния им опит в чужбина те обикновено подхранват трансфера на нови технологии и окуражават интелектуалния обмен на международната работна сила. Ако имат спестявания, те могат да се върнат, за да основат иновативни компании, адаптирайки успешните модели, които са научили по време на живота си в чужбина. И за разлика от имигрантите, които се местят в други държави стратегически, за да намерят страни, където отношението към иновациите вече е позитивно, завръщащите се имат емоционалната твърдост да платят цената на борбата със социоикономическите системи, които имат силен имунитет срещу промяната.

Политиците трябва да обмислят стратегии за привличане на тези граждани. Трябва да им предложат данъчни облекчения, преференциални възможности за влизане на пазара на труда и специален достъп до кредити за започване на бизнес. За да се намали цената, тези политики трябва да са насочени към хора с умения от специфични възрастови групи. Инженери, учени и дигитални предприемачи под 40 години трябва да са приоритет, защото вероятността те да основат компании и да повишат растежа на икономиката е най-голяма.

Въпреки това най-брилянтните емигранти няма да се върнат само заради финансовите ползи. Те ще искат да почувстват, че Европа им предлага най-добрата възможност да реализират потенциала си. Ще изискват структурни промени в европейската икономика - премахване на регулационните бариери пред иновациите, отваряне на университетите към нови изследвания и методи на преподаване, както и интелектуален обмен между частния и обществения сектор. В общи линии



консервативното отношение



на Европа спрямо иновациите и предприемачеството трябва да бъде променено из основи. Вместо да се страхува от икономическата динамика, Европа трябва да я прегърне.

Ангажирането на европейската диаспора няма да бъде задължително панацея за икономическите трудности. Има поне две причини за това. Първата е, че членките на ЕС няма да споделят поравно облагите от ремиграцията. Държавите, които се нуждаят най-много от човешки капитал, ще се борят да създадат атрактивна среда за завръщащите се. Ако южноевропейците се върнат, те може да решат да направят това в по-стабилните държави в Северна Европа.

Второ, ремиграцията неизбежно ще бъде извор на социално напрежение. Хората, които никога не са напускали страната, може да гледат с неприязън на преференциалното отношение към завръщащите се и да спорят за техните привилегии. Затова ще е важно европейските политици да направят инвестиции, които да се противопоставят на разширяващото се неравенство - не само като приходи, но и като човешки капитал. Правителствата например би трябвало да финансират програми за учене през целия живот и други обучения на служителите.

Европейците трябва да признаят, че само радикални реформи могат да обърнат посоката на изтичането на мозъци. Няма да е лесно да се примамят най-талантливите европейци обратно у дома, но континентът няма друг избор. В противен случай талантливите - независимо от това какви паспорти имат - ще се отвърнат от Европа.