:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 438,770,686
Активни 231
Страници 18,309
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

След копчето - риза

Калин Донков
Предишния път, като разказвах, разказвах истории с копчета, все се подсещах да уточня, че и в ризата освен копчета има някакъв символ, от онези символи "въобще", които надхвърлят конкретностите на живота и вълнуват до разтуптяване на сърцето. Ако си спомняте, миналия петък ставаше дума за онзи странен обичай да се открадва копче от ризата на любимия и да се пази - като залог ли, като доказателство ли, а може би като магия срещу раздяла? Въртяхме се тогава с вас около тъй екзотичния според мен и донякъде стъписващ начин да се овеществи хубавият спомен, да се опредмети незабравимото. (Или да се предотврати забравата?) И пак си казвам: а ризите? Къде са се развявали, съхнели, изтлели онези мъжки ризи, оставили такъв оригинален знак за чувства, които няма как да се повторят?

Спомних си онова стихотворение на Петьофи, което провинциалните учителки от детството ми боготворяха: "Шиеш нещо, шиеш нещо - ризата ми е съдрана. Ризата ми кърпиш вещо. По-добре уший ми знаме!" Тези стихове (цитирам ги по памет) и днес звучат като заклинание за женското сърце. Ризата на любимия мъж в ръцете - какво щастие! И този мъж жадува знаме - какъв мъж! Едва днес разбирам каква нежност и какъв копнеж са препълвали душите им. Неизразима тръпка се таи в лаконичното откровение на великия унгарец. Като погледнеш, то не съдържа нищо друго освен знаците на любовта и борбата. Риза и знаме - оголено и ясно. Риза и знаме - предостатъчно за един мъж.

Преди десетилетия, когато подхванах самотната си кампания за построяване на Паметник на незнайния воин, между стотиците писма, с които верни читатели ме подкрепяха и насърчаваха, имаше и едно, където възрастна жена споделяше подробности от семейната сага. Баща й загинал в Балканската война. Заминал доброволец в Македоно-Одринското опълчение и оставил кости при Булаир. Нямал гроб, или поне никой не го знаел. В селото имало и други доброволци, изчезнали без следа. Близките им не намирали покой. Тогава ("по съвет от стари хора", пишеше в писмото) вдовиците им извадили и занесли по една риза да им опеят в черква. Опели и погребали дванайсет мъжки ризи в село Горно Броди, Серско, днес в Гърция. Ризите заместили мъжете дори в пръстта...

Тук си спомням и огнената московчанка Наташа Цимбалюк, която в елегичната ергенска мансарда на приятеля ми Борис (Боб) Мороз пееше изумителни тамбовски балади от времето на войната. И онази от тях, в която след любовната нощ невестата глади ризата на любимия, защото той заминава на фронта. Как невестата кълне славея, който дава знак за утрото, и как забравя да напръска ризата с вода, но нищо от това, защото сълзите й капят, капят и я мокрят...

Може би понеже е най-близо до тялото, тази дреха олицетворява личността, заменя я в балади и поверия. Общоизвестна е песента за хайдутина и пред бесилото: перчемът му да се ветрей, ризата му да се белее. За жената ризата е още и тревожен, понякога сакрален знак за чедото й. В едно младежко стихотворение Христо Фотев пее за майката, която не иска да повярва, че синът й е мъртъв. Всъщност, Христо пише за собствената си майка и за собствената си смърт. Прекрасното стихотворение завършва така:

Тя като сянка тихо ще излиза

и ще ви пита, няма да ви слуша,

видели ли сте бялата ми риза

по море и суша.

Така ризата е доказателство за живот, както и за смърт. В дома на колегата ми А.А. се пази кървава риза на баща му, погубен в последната българска междуособица. Цяло състояние е струвало на майка му да я получи след екзекуцията. "Всичките килими за една продупчена риза" - горчиво се шегува понякога той. Но това не е шега като другите шеги. Това е само намек за цената, която тя има за него. И за голямата му безсънна грижа на кого след себе си ще остави тази кървава риза.

Странно как ризата понякога остава подир човека. Тя не замества спомена, нито делото му, нито доброто и злото, които понякога също го надживяват. Тя е онзи почти поетичен образ, който е органично понятен дори за най-неукото сърце. Изкушен в един момент съм бил и аз и когато съм допускал и за себе си разпространения мъжки жребий - борба и смърт, съм написал:

Дай ми онази риза,

която само ти си прала и шила,

за да я познаеш,

ако вместо вест от мен ти я донесат...

Стихотворението, както му е редът, се казва "Романтична песен". Това не му пречи някой ден да се сбъдне, все още нищо не е загубено. Неизвестно е само коя ще бъде ризата...

Що се отнася до ризите, имал съм пристрастия и там. Дори една от книгите ми се нарича "Риза за ближния"! А и някои от тях съвсем буквално присъстват в написаното от мен. Между тях бездруго е легендарната ми риза от пазара Саруджини, която най-нахално развявах в редица свои текстове като несъкрушим аргумент за незаличимостта на истинските неща. На кафеената борса в Делхи тя бе попила толкова аромат, че и след години, след десетки изпирания, след толкова пот и килограми битова химия продължаваше да излъчва неустоим мирис на горчиво кафе, на прекрасното дребнозърнесто, лъскаво кафе Дарджелинг, топкафето на хималайските провинции. Тълкувах този факт като доказателство, че нищо стойностно и вярно не изчезва и не изветрява, не може да бъде подменено, наподобено, отнето. Е, аз имах предвид онзи дъх на истина, който легитимира ценностите в изкуството, в политиката, а и въобще в живота. Така тази риза се представи и на читающата публика и в сянката й остана другата, която също си купих от пазара Саруджини, но не попадна на кафеената борса и така съдбата й се оказа съвсем различна...

И веднъж, в някаква редакция (че къде другаде, ако не в редакция) улових спрян върху себе си погледа на една хубава жена. Реших, че си внушавам, размърдах се, закрачих из стаите - не отлепяше очи. И накрая каза: "Когато решиш да захвърлиш тази риза, би ли ми дал копчетата? Много са хубави, ще бъде жалко за тях. Пък аз ще си ушия нещо..." Беше гледала копчетата, не мен, тогава в България копчетата бяха все еднакви, може и да се правеха всичките в едно и също ТПК. Бих й ги дал още в момента, бих й ги дал заедно с ризата, съблякъл бих каквото пожелаеше - толкова вълнуваща жена беше. На пазара Саруджини ризата струваше седемдесет цента, копчетата й наистина бяха като произведение на изкуството, при това - много. Това, че тя бе пожелала да ги има, ме държеше неспокоен. Все не исках да приема думите й буквално, едно към едно.

Веднъж в компания ме поляха с вино, разказах онази случка и рекох, че ако петното не се изчисти, най-после ще ощастливя колежката с хубавите копчета. Приятелят ми Жоро Апломба, който още от детството си играе циник, рече: "Вместо да ги даваш всичките наведнъж, не можеш ли да връчиш на повече жени по едно?" Шегата не ми допадна, вече знаех, че това има смисъл само когато те сами си ги вземат, тайно ги отмъкват, крадешком ги откъсват при сбогом. Спомних си синьото копче от миналия петък и реших, че не съм съгласен. Пък и петното се изчисти.

Ризата си остана моя, беше с мен из всичките ми блуждания. Премина през въртенете на всякакви перални. Развява се и съхна под какви ли не ветрове. Сега я гледам преметната върху облегалката на стола - избеляла, излиняла, вярна. И без да проверявам, знам: всичките й копчета стоят. Колко жалко...
 -----------
16
5726
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
16
 Видими 
20 Ноември 2014 21:00
Трогателно, разбираемо, непресторено!
20 Ноември 2014 21:31
Ей, тез копчета още пущат!
20 Ноември 2014 22:13
Да, Карагьоз! От тази гледна точка те са точно толкова банални, колкото и палмите! Но все пак. Предпочитам тези копчета пред копчетата на Св. Д'митри Пантократор. Защото в тях няма толкова много предвзетост, себичност и високопарност. Ако си в състояние да рисуваш по една Джоконда; да проектираш по една Триумфална арка и да пишеш по един "Параграф 22" на седмица, чудесно! Значи имаш право да искаш това и от другите. Въпрос на чисто личен избор е дали ще следваш своята дребнавост или своето великодушие. Не поучавам. Споделям.
20 Ноември 2014 22:36
А, това за палмите не го казах аз, а колегата EGATI. Аз земах фразата. Има архива. Ма пущат копчетата още. Димитри когато сОли по янките си го обичам аз. Когато нещо ме раздразни остър съм бил. Нормално е - всеки гледа от своята камбанария.
20 Ноември 2014 22:41
каквото и д а кажа все ще е слабо а и ще го цензурират...
20 Ноември 2014 22:57
каквото и д а кажа все ще е слабо а и ще го цензурират


Абе с намеци така, завоалирано, па аз ще те разбера. Иначе казано, пази се от фризера, че да четем тука, да помъдряваме така с годините. И по някое емотиконче да пускаме, да се сеща снахата. Па и палми, и копчета, и духовата музика на Беглиж - всичко ще мине, снег че натрупа, друг че го надхвърля, зелено че стане па и те така...
20 Ноември 2014 23:01
EGATI, аз ни най-малко не съм против конкретната теза и най-малко от всичко имам за идеал в общуването еднаквомислието! Позволявам си някакви забележки единствено по отношение на стилистиката! Без претенции за императивност и ултимативност...
20 Ноември 2014 23:17
Коуешката е сакала да плущи писатела, никакви копчета не са я интересували. А он не е вдянал - колко жалко
21 Ноември 2014 07:41
Meat, драсни още нещо въпроса, че да видим как Фройд и Юнг се надигат от гроба!
21 Ноември 2014 10:00
Още съм със шубата.
21 Ноември 2014 16:47
За копчетата и ризите Натисни тук
Чак сега се загледах в къщата зад автора на снимката. Дали има балкон?
21 Ноември 2014 16:51
Натисни тук
21 Ноември 2014 17:14
Символиката ми дойде в повече! Знаех си аз че има основателна причина да харесвам тениски и да недолюбвам ризи( освен гладенето, разбира се).
21 Ноември 2014 18:29

BuboLechka
21 Ное 2014 16:51
аФторът с таз песен явно е ставал и сай вдъхновявал само дето песента е класи над написаното...
22 Ноември 2014 13:19
Eгати!
Все едно сравняваш домати с патати и се сърдиш, че не са достатъчно ръбати! Не питай, мамо, кой ги тъй жестоко разклати! И ги Ентелектуално позлАти! За всеобща потрес на познати-непознати! Все дъртаци брадати и жени мустакати - кухи лейки устати! Заслужаващи по тиквата лопати! Гиди долни ренегати-плагиати! Безполезни за модерни, естетически преврати! Хайде дружно всички - да ги душим в собствените им кревати!
p.s. Явно форумът разполага с изключителен познавач и ценител в твое лице. Ето защо, с нетърпение очаквам твоя мелодия по горния текст и естествено - триумфа на пазарната реализация! Ако не можеш сам - буболечката ще ти помогне! Наздраве!
22 Ноември 2014 13:24
Ей, съвсем се отплеснах! Енлил добре се римува с дебил! Моля, чувствайте свободни от каквито и да било задръжки в своите поетични експерименти по повод на това улеснение!
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД