Предишния път, като разказвах, разказвах истории с копчета, все се подсещах да уточня, че и в ризата освен копчета има някакъв символ, от онези символи "въобще", които надхвърлят конкретностите на живота и вълнуват до разтуптяване на сърцето. Ако си спомняте, миналия петък ставаше дума за онзи странен обичай да се открадва копче от ризата на любимия и да се пази - като залог ли, като доказателство ли, а може би като магия срещу раздяла? Въртяхме се тогава с вас около тъй екзотичния според мен и донякъде стъписващ начин да се овеществи хубавият спомен, да се опредмети незабравимото. (Или да се предотврати забравата?) И пак си казвам: а ризите? Къде са се развявали, съхнели, изтлели онези мъжки ризи, оставили такъв оригинален знак за чувства, които няма как да се повторят?

Спомних си онова стихотворение на Петьофи, което провинциалните учителки от детството ми боготворяха: "Шиеш нещо, шиеш нещо - ризата ми е съдрана. Ризата ми кърпиш вещо. По-добре уший ми знаме!" Тези стихове (цитирам ги по памет) и днес звучат като заклинание за женското сърце. Ризата на любимия мъж в ръцете - какво щастие! И този мъж жадува знаме - какъв мъж! Едва днес разбирам каква нежност и какъв копнеж са препълвали душите им. Неизразима тръпка се таи в лаконичното откровение на великия унгарец. Като погледнеш, то не съдържа нищо друго освен знаците на любовта и борбата. Риза и знаме - оголено и ясно. Риза и знаме - предостатъчно за един мъж.

Преди десетилетия, когато подхванах самотната си кампания за построяване на Паметник на незнайния воин, между стотиците писма, с които верни читатели ме подкрепяха и насърчаваха, имаше и едно, където възрастна жена споделяше подробности от семейната сага. Баща й загинал в Балканската война. Заминал доброволец в Македоно-Одринското опълчение и оставил кости при Булаир. Нямал гроб, или поне никой не го знаел. В селото имало и други доброволци, изчезнали без следа. Близките им не намирали покой. Тогава ("по съвет от стари хора", пишеше в писмото) вдовиците им извадили и занесли по една риза да им опеят в черква. Опели и погребали дванайсет мъжки ризи в село Горно Броди, Серско, днес в Гърция. Ризите заместили мъжете дори в пръстта...

Тук си спомням и огнената московчанка Наташа Цимбалюк, която в елегичната ергенска мансарда на приятеля ми Борис (Боб) Мороз пееше изумителни тамбовски балади от времето на войната. И онази от тях, в която след любовната нощ невестата глади ризата на любимия, защото той заминава на фронта. Как невестата кълне славея, който дава знак за утрото, и как забравя да напръска ризата с вода, но нищо от това, защото сълзите й капят, капят и я мокрят...

Може би понеже е най-близо до тялото, тази дреха олицетворява личността, заменя я в балади и поверия. Общоизвестна е песента за хайдутина и пред бесилото: перчемът му да се ветрей, ризата му да се белее. За жената ризата е още и тревожен, понякога сакрален знак за чедото й. В едно младежко стихотворение Христо Фотев пее за майката, която не иска да повярва, че синът й е мъртъв. Всъщност, Христо пише за собствената си майка и за собствената си смърт. Прекрасното стихотворение завършва така:

Тя като сянка тихо ще излиза

и ще ви пита, няма да ви слуша,

видели ли сте бялата ми риза

по море и суша.

Така ризата е доказателство за живот, както и за смърт. В дома на колегата ми А.А. се пази кървава риза на баща му, погубен в последната българска междуособица. Цяло състояние е струвало на майка му да я получи след екзекуцията. "Всичките килими за една продупчена риза" - горчиво се шегува понякога той. Но това не е шега като другите шеги. Това е само намек за цената, която тя има за него. И за голямата му безсънна грижа на кого след себе си ще остави тази кървава риза.

Странно как ризата понякога остава подир човека. Тя не замества спомена, нито делото му, нито доброто и злото, които понякога също го надживяват. Тя е онзи почти поетичен образ, който е органично понятен дори за най-неукото сърце. Изкушен в един момент съм бил и аз и когато съм допускал и за себе си разпространения мъжки жребий - борба и смърт, съм написал:

Дай ми онази риза,

която само ти си прала и шила,

за да я познаеш,

ако вместо вест от мен ти я донесат...

Стихотворението, както му е редът, се казва "Романтична песен". Това не му пречи някой ден да се сбъдне, все още нищо не е загубено. Неизвестно е само коя ще бъде ризата...

Що се отнася до ризите, имал съм пристрастия и там. Дори една от книгите ми се нарича "Риза за ближния"! А и някои от тях съвсем буквално присъстват в написаното от мен. Между тях бездруго е легендарната ми риза от пазара Саруджини, която най-нахално развявах в редица свои текстове като несъкрушим аргумент за незаличимостта на истинските неща. На кафеената борса в Делхи тя бе попила толкова аромат, че и след години, след десетки изпирания, след толкова пот и килограми битова химия продължаваше да излъчва неустоим мирис на горчиво кафе, на прекрасното дребнозърнесто, лъскаво кафе Дарджелинг, топкафето на хималайските провинции. Тълкувах този факт като доказателство, че нищо стойностно и вярно не изчезва и не изветрява, не може да бъде подменено, наподобено, отнето. Е, аз имах предвид онзи дъх на истина, който легитимира ценностите в изкуството, в политиката, а и въобще в живота. Така тази риза се представи и на читающата публика и в сянката й остана другата, която също си купих от пазара Саруджини, но не попадна на кафеената борса и така съдбата й се оказа съвсем различна...

И веднъж, в някаква редакция (че къде другаде, ако не в редакция) улових спрян върху себе си погледа на една хубава жена. Реших, че си внушавам, размърдах се, закрачих из стаите - не отлепяше очи. И накрая каза: "Когато решиш да захвърлиш тази риза, би ли ми дал копчетата? Много са хубави, ще бъде жалко за тях. Пък аз ще си ушия нещо..." Беше гледала копчетата, не мен, тогава в България копчетата бяха все еднакви, може и да се правеха всичките в едно и също ТПК. Бих й ги дал още в момента, бих й ги дал заедно с ризата, съблякъл бих каквото пожелаеше - толкова вълнуваща жена беше. На пазара Саруджини ризата струваше седемдесет цента, копчетата й наистина бяха като произведение на изкуството, при това - много. Това, че тя бе пожелала да ги има, ме държеше неспокоен. Все не исках да приема думите й буквално, едно към едно.

Веднъж в компания ме поляха с вино, разказах онази случка и рекох, че ако петното не се изчисти, най-после ще ощастливя колежката с хубавите копчета. Приятелят ми Жоро Апломба, който още от детството си играе циник, рече: "Вместо да ги даваш всичките наведнъж, не можеш ли да връчиш на повече жени по едно?" Шегата не ми допадна, вече знаех, че това има смисъл само когато те сами си ги вземат, тайно ги отмъкват, крадешком ги откъсват при сбогом. Спомних си синьото копче от миналия петък и реших, че не съм съгласен. Пък и петното се изчисти.

Ризата си остана моя, беше с мен из всичките ми блуждания. Премина през въртенете на всякакви перални. Развява се и съхна под какви ли не ветрове. Сега я гледам преметната върху облегалката на стола - избеляла, излиняла, вярна. И без да проверявам, знам: всичките й копчета стоят. Колко жалко...