Седя в кабинета на психиатъра и споделям:
- Какво време беше само! Имаше работа, уважение и почит. Имаше богати хора около нас. И все изпадаше някаква работа. А сега? Ни-що! Направо да си прережеш вените, ако ти остане време!
Психиатърът записва нещо.
- Важна работа ли беше?
- Не. Но беше работа. Пускаха ни богатите, примерно, в техните домове и вили, гледахме децата им, имаше доверие. Даваха ни пари, храна, дрехи.
- Дрехите нови ли бяха или вехти! – пита психиатърът.
- Всякакви – казвам му – и нови, и вехти. Сега и вехти дрехи нямаме. Разрешваха ни да мием колите им! Това си беше отделна професия!
- Друго?
- Имаше всякакви предложения. Хората около нас бяха богати и не се колебаеха да си платят някой друг да им свърши работата.
- Защо му казваш работа на това? Няма документи, няма стаж, няма застраховки.
- А вие как му казвате? Че на нас отдавна никой нищо не ни предлага. Освен нови промоции и по-лесни кредити – друго няма. За работа да не говорим!
- Продължавай – вика психиатърът.
- Голям екшън беше! – казвам. – Преди време ми предложиха да лежа в затвора вместо едни баровец. И си платиха!
- А ти лежа ли в затвора? – пита ме онзи.
- Че как! Най-нормален затворник. Ама изкарах половин година и ме пуснаха. Царски се живееше тогава!
- В други подобни участвал ли си?
- Разбира се – казвам му – такова нещо не се отказва. Съгласих да ме влачат по съдилища и следствия, защото един баровец беше катастрофирал, ама не искаше да ходи на съд. И аз отидох вместо него. Да, той си плати услугата като поп и аз живях честито бая време. Е, регистриран съм пет пъти в полицията, ама големо важно!
Психиатърът все по-усърдно пишеше.
- Изкарвах добри пари от богаташите. Един беше свил номер на съдружниците си и те дойдоха в къщата му да го бият. Аз се съгласих да го сменя. Дубльор, един вид, като каскадьорите в киното.
- И теб те набиха, така ли?
- Като студено желязо. После половин година се влачих по болници. Ама човекът си плати богато и пребогато.
- Ако сега ти се обади, пак ли ще отидеш да те бият?
Казвам най-ведро:
- Ще отида и ще участвам веднага! Какво значи един бой! Това си е работа, като всички останали! Стискаме си ръцете, мен ме бият, човекът ми дава парите. Какво толкова има!
- А ако трябва ти да се биеш!
Честно отговарям:
- Няма да стане. Аз от месеци не съм ял като хората, какво мога да набия! Сянката си!
Психиатърът спира да пише.
- А днес, какво стана днес?
Замислям се:
- Държавата се скапа. Богатите се свиха! И започнаха сами да се оправят. Не съм чул да лежат в затвора или някой да ги бие, ама започнаха да внимават повече. Или си плащат!
- А защо не плащат на вас тогава, защо не ви търсят за работа?
- Отпаднахме от хранителната верига. Вече се договарят пряко с органите в полицията и съдилищата, цените падат, стоките и услугите девалвират, така да се каже! Никой няма нужда от нас, не се откриват нови работни места. Явно няма нови богаташи, на които да служим като подлоги!
Следва дълга пауза и психиатърът пак пита:
- Значи си готов на всякакви унижения, за да изкараш пари, така ли?
- Унижение ли? Никакво унижение е това. Унижение е да ставаш и да лягаш всеки ден без да си преместил и една клечка.
И после продължих:
- Тези определения, които ти казваш, не са верни. Няма унижение. Един плаща с пари, друг с труда си, трети със здравето си. Иначе никак не може да се издържи финансово това безпаричие, което ни е налегнало от години!
А на изпроводяк му рекох:
- Когато най-после държавата ни се вгледа в себе си, не ще има какво да види. И най-малко ние ще сме виновни за това. Запиши си го.
Психиатърът внимателно си записа това, а аз излязох за да разходя неговото куче в парка отсреща. Нямах пари да си плащам сеансите.