Един от повтаряните логорейно упреци към българските писатели след тоталитарния период беше, че "не са написали нищо за чекмеджето". Тоест че няма нещо ярко, създадено така, за бъдещето, без мисълта за бърза реализация у нас. Което да се извади сега и тропне на демократичната маса като отлежал шедьовър и готова класика за новите христоматии. Дори Георги Марков, този наш най-проницателен критик на тогавашния режим, все пак е писал и станал писател по време на режима, бил е допуснат в елита на същия този режим, създавал е сценария за филма "На всеки километър", разхождал се е тет-а-тет с Тодор Живков на Витоша и т.н. - говореха тези хора, притуряйки поредните клечици към обичайната и мазохистична клада на националния нихилизъм. Нашето е лошо, чуждото е добро - това е уютният всъщност рефрен на този тип битуване. Уютен, защото в дълбочина дава право да не харесваш себе си без чувство за вина. Към литературата ни тази позиция се опредмети в следния упрек - защо бе, автори, не писахте и вие като Солженицин и Шаламов за чекмеджето и за навън? Где ви героизма, где ви първозданното дисидентство? Продажни сте, затова.

Не пиша този текст, за да браня писателската гилдия на страната, боже опази. Тя и като цяло, и като индивидуалности е пълна с нехристоматийни образци. Но ще се отбрани все някак, чрез най-добрите. Пиша го, за да изтъкна тази ни лоша черта - нихилизма към собствените ценности. Когато не ги познаваме добре в различните сфери на съзиданието, не значи нищо друго, освен че не познаваме добре и себе си. А непознатият на себе си е дърво без корен, пухче по вятъра, тор за чужди градини.



Толкоз по общите въпроси, да минем към частния



С известно опасение посегнах към романа "Калуня-каля" на Георги Божинов (1924-2004), преиздаден наскоро от изд. "Хермес". Преоткрит и препоръчван горещо от писателя Деян Енев, "Калуня-каля", страхувах се, може да се окаже нещо пораздуто, допаднало поради моментни настроения на колегата и екзалтирало го по тази причина повече, отколкото трезвата масова преценка би отредила.

После се сепнах - ми то въпросната масова преценка в тази сегментизирана общност и посред тези многобройни, капсулирани в неприязънта си съзнания, е работа трудна. Без индивидуален ангажимент и без малко тъпан няма как да стане... Затова седнах и внимателно изчетох книгата. И с чиста съвест мога да кажа - адмираторите й са прави. Става дума за много стойностно произведение - не само достойно, но и нужно, дори за изучаване в училищата. Завършеният през 1980-а роман, издаден за първи път през 1988 г., е минал незабелязан по ред причини покрай тогавашната ни четяща публика. Тези причини са много: политическите промени, социалните сътресения и не на последно място - гилдийната маргинализация на автора, вече немлад човек, полусамозаточен в Благоевград. Божинов е журналист и писател, работил за различни издания в София и познат в писателските среди, но известен като човек саможив и дръпнат. Освен това недостигнал високи литературни и политически постове, което, няма защо да се лъжем - влияеше върху посрещането с тъпан и фанфари на тогавашните произведения. Писателят е и уволнен поради публикация в сп. "Септември" през 1975 г., където в пътеписа "Гора зелена, вода студена" е подпъхнал спомени за петима българи, лежали в сталинските лагери - още една причина за критическата тишина тогава. За тази публикация разгонили цялата редакция на "Септември", а Божинов остава без постоянна работа до края на живота си. Може би затова пък му е останало много време - седнал и написал "Калуня-каля".



Всяко зло е за добро,



ако не в семейно-икономически, то в литературно-исторически план - ми иде да се пошегувам тъжно. И няма да ви преразказвам книгата - също не ми е работа. Само ще спомена, че в анотациите за нея се казва, че е "за Априлското въстание". Това е вярно, но много, много отчасти. Вътре няма да намерите ни Бенковски, ни Райна княгиня, ни черешови топчета. Ни едно име на известен поборник няма да бъде открито. Романът е за Калунь, или Калуньо - герой от помашки произход, включил се в похода на башибозука, поел да усмирява надигналите глава каури. Всъщност поел на военен поход, което значи на възможност за грабеж - мотивацията на почти всички военни походи през цялата земна история. А впоследствие - обзет от свой собствен вътрешен бунт. Събитията са видени от ъгъла на пълното с противоречива идентичност българомохамеданско население в Родопите - всъщност за първи път в такова епично по размах произведение, ако не се лъжа. Пластичният език, честността и проницателността на писателя Георги Божинов правят от четивото учебник по народознание.

"Народо-знание" - каква омръзнала, почти нелепа дума, а? Но без думата можем да минем, а без понятието - не. Без народознание няма ни себепознание, ни общност. А няма ли общност, не просто ще забравим прекрасен роман като "Изпитание" на Цончо Родев за Сръбско-българската война, или ще пропуснем "Калуня-каля", а ще хвъркаме като пухчета - все по-леки. Докато станем съвсем невидими - дори за сложно око.