Шокът от дивашкото убийство на журналисти, художници и полицаи в редакцията на парижкото списание "Шарли ебдо" миналата седмица постепенно ще отмине, за да отстъпи пред трезвите анализи на онова, което се е случило или (не дай боже!) предстои да се случва. Станалото в Париж има своя предистория покрай вълненията около датските карикатуристи от "Юландс постен" през 2006 г., предизвикали жертви и погроми в арабския свят, преследването на Салман Рушди, истерията около тъповатото филмче "Невинността на мюсюлманите", както и хоризонт на развитие покрай палежа в редакцията на германския вестник "Морген постен", свързан отново с публикации на карикатури на пророка Мохамед.

Дали всичко това е плод на банален фанатизъм, дали е знак за непреодолимо цивилизационно различие и сигнал за нов цивилизационен сблъсък, или е налудничав жест, предизвикан от краен примитивизъм? В остро емоционалните дни след атентата всяка от тезите имаше свои защитници и отрицатели.

Смехът е цивилизационен маркер и това с особена сила важи за европейската култура и цивилизация. Европейският свят от времето на Аристофан до Джером Джером и след него е до голяма степен смеещ се свят. Смехът е част от парадигмата на европейското развитие. Той е част от онова дистанцирано и иронично самовглеждане в собственото битие, което е направило европееца такъв, какъвто е днес. Ироничното самовглеждане присъства не само в Античността, то е част от идеологията на Ренесанса, релефно изпъква в литературните текстове на Рабле, Чосър, Сервантес, Шекспир, Бокачо и много други ренесансови автори. Оставило е следа в изобразителното изкуство. Без европейската ирония едва ли би била възможна и секуларизацията, която поставя и началото на модерността. Тази ирония разрушава догмата на абсолютните истини и отваря простор пред позитивните науки. Самата модерност според много теоретици е парекселанс иронична епоха.



Европейската култура се занимава със своя смях още от времето на Аристотел



Според неговото често цитирано и смятано от мнозина за класическо определение причина за смеха е "нещо уродливо и грозно, но не болезнено и не пагубно". С времето много автори са подлагали на съмнение увереността на Аристотел в безболезнената природа на смеха. За Бекет няма нищо по-смешно от нещастието. На тази тема са размишлявали древни и модерни автори като Платон, Цицерон и Квинтилиан, Хобс, Шафтсбъри, Спиноза, Кант, Хегел, романтиците, Фройд, Бергсон и нека да не изброявам повече. Понякога мненията около моралната природа на смеха са диаметрално противоположни. Според Томас Хобс смехът е израз на неоправдано чувство за превъзходство и е форма на агресия. Според Шафтсбъри, основен опонент на Хобс, смехът и по-точно хуморът е част от онзи етичен комплекс, който просвещенската хуманистична традиция свързва с понятието sensus communis. Това е понятие, изразяващо усета за правилно и благопристойно поведение, умението да се различава допустимо и недопустимо, което споява обществото. Въпреки теоретичните постижения около смеха тайната на този чисто човешки интелектуален спазъм си остава неразгадана. Но присъствието му и приносите му в европейската култура и цивилизация не подлежат на съмнение.

Европейската културна традиция разпознава различни форми и варианти на смешното - ирония, сатира, сарказъм, хумор, фарс, шега, остроумие, виц. Взаимната пропускливост на тези понятия често прави трудно тяхното затваряне в строги теоретични рамки, но тяхното реално различаване, от друга страна, е свързано с реално различие. Самото различие е плод на дългата традиция и разпластеното развитие в европейската култура на смеха.

От споменатите форми на смешното хуморът е най-извисената в морално и интелектуално отношение. Той е и най-късно появилата се исторически форма. В модерния си смисъл думата се появява около осемнадесети век в Англия и Франция, поради което французи и англичани продължават да се чудят дали хуморът е нещо френско или английско. Преди това думата се среща само в контекста на хуморалната теория за четирите течности в човешкия организъм.

Хуморът е преди всичко форма на общуване, отчитаща естествената солидарност между онези, които си го разменят. Той няма йерархична структура както е при сатирата, не назидава и не осъжда. Хуморът е по-скоро покана за разговор и размишление. Сатирата е нещо различно, тя е по условие язвителна, злъчна и остракираща. Поради което изглежда странно, че нерядко понятията хумор и сатира се поднасят като синоними. Западноевропейската култура на смеха (давам си сметка за риска на подобно обобщение) изглежда по-скоро приобщена към хумора и търсеща по-често хумора, отколкото сатирата. За сравнение у нас ситуацията е различна и сатирата е традиционно по-харесваният и по-търсен смях.



Около хумора в европейската традиция има естествен ореол на благородство



и интелектуална възвишеност. Което прави и абсолютно неразбираема агресията като отговор на смеха.

Каква е връзката между казаното дотук и драматичните събития от миналата седмица? Очевидно отношението към смеха и смешното в различните култури е различно. То явно е различно дори и за живеещите в мултикултурна среда. Ако европейските християни очакват от своя бог, ако не известно чувство за хумор, поне доза търпимост към смеха, дори когато граничи с богохулство, за мюсюлманите подобно нещо явно е не просто непонятно, но и кощунствено. Това изглежда е така дори и за онези мюсюлмани, които се солидаризират с общия гняв срещу варварството на терористите. "Тези хора нямат нищо общо с исляма", беше често повтаряна фраза от мюсюлмани миналата седмица. Ако е така, значи сме свидетели на раждането на нова религия в "Ислямска държава", религия на абсолютните агеласти, т.е. неспособните да се смеят.

Нелепо би било да се твърди, че ислямският свят не познава смеха. Той също има своите трубадури на веселостта, карагьози и разни други смешни персонажи, но явно в ислямската култура смехът не е имал онази структуроопределяща роля, която е изиграл в европейската култура. Знак за това е непостигнатото (а сигурно и невъзможно) отделяне на светското от религиозното в ислямските общества. Без здравословна доза ирония, без иронично отношение към живота секуларизацията не е възможна.

Дали глобализацията в някаква недалечна перспектива ще наложи общи мерки и стандарти на смеха? Едва ли някой днес би се ангажирал да отговори на този въпрос, но събитията около атентата в Париж от миналата седмица и не само те го пораждат. Въпросът остава отворен. Отговорът предстои.