"Бездарникът задължително е и подлец." Бил го казал Емилиян Станев. Не го е казал пред мен, но съм го чувал от няколко източника. Най-вероятно е истина, както е истина, че първият, който тържествено и с необясним патос го издекламира пред мен, беше и бездарник, и подлец. Самият му образ е трябвало незабавно да ме убеди, че онова, което изрича, е истина. Но аз продължих да се съмнявам, съмнявах се в тази зависимост между бездарника и подлеца, десетилетия упорствах в заблуждението си, макар точно заради това съмнение да съм имал куп грижи и неприятности: не смятах за нужно да се пазя от бездарници.



Именно бездарникът десетилетия ме изпълваше със снизхождение,



знаех, че не е виновен и не носи отговорност, загдето е лишен от дарба. Освен това бях убеден, че талантливият може да е в попрището си кадърен, но в нещо друго със сигурност е бездарен. Въпросът се свеждаше до едното уцелване на мястото в живота. Признавам, че почти никой не споделяше тези мои убеждения, минаваха като вид сиромахомилство, но и никой сериозно не се опита да ме разубеди. Вярно е, че слушах около себе си за "сивия поток", за напастта на трудолюбивата посредственост, но това не ме разстройваше особено. Едно нещо знаех твърдо, знам го и днес: слабите книги не представляват никаква опасност за обществото, защото тяхното въздействие е нищожно, клони към нула. Това обяснява странното мое безгрижие, както и съчувствието ми към бездарника: него литературата няма да го възнагради с нищо. Той си губи времето, а и живота. Приемах и връщах стихотворенията, които ми носеха за печат, без гняв и раздразнение: смятах, а и сега смятам, че писането на стихове и изобщо общуването с поезията прави човека по-благороден, в някаква степен по-извисен. Оттам и бездарното писане на книги не е укоримо. Да, ако нещата се изчерпваха с това. Забравях фразата на класика за "задължителния подлец". За онези случаи, в които бездарието освен творчески, художествен има и друг, етичен план. Ще кажа само, че бездарието не ми прости това. Няколко публично известни бездарници ме зачетоха с такива подлости, удостоиха ме с такива мерзости, че ме заставиха виновно да се вцепеня пред проницателността на големия писател, която бях така самонадеяно пренебрегвал. За тях, разбира се, няма да разказвам. Поне тук. (В края на краищата целта на бездарника все пак е да го споменават.) Друга e причината за тези странички. Ето каква.

Твърдял съм, а и сега го казвам, че литературното бездарие е къде-къде по-безвредно от бездарието на хората с реални професии. Например бездарието на архитекта, на лекаря, даже на обущаря. От такова бездарие боли и дори се умира. Но бездарието плюс подлост - това е друга категория.

Политическата зима в България, както никой друг сезон досега,





показа липсата на дарби за власт в държавата



Сблъсъкът и надприказването около изборите и след тях бяха достатъчно нагледни, за да се забележи какви кухи и безсмислени дърдорковци протягат ръка към кормилото на страната. Това бе особено отчетливо, тъй като предишното управление също изобилстваше на бездарници, някои от тях особено агресивни. Научихме се да ги различаваме. Освен претенденти с позорни предишни резултати скупчиха се и нови кандидати, рой високопарни, от това и глуповати оратори, декламатори на иначе правилни, но в техните уста лишени от енергия монолози. Желанието им да говорят и да говорят подсказва, че делата не са тяхното призвание. Те са влезли във властта да направят бързи реформи, а нямат дарба и за цяр. Откровено бездарното им излъчване убива всякакви надежди. Пак ще кажа: всеки човек има някаква дарбица, както и всеки е за нещо бездарен. Но тяхната сила не е политиката, не е управлението на държава. Всеки от тях, преди да стане посредствен политик, вече е бил в нещо друго посредствен. А когато дарбите в политическото състезание са заместени с банална хитрост, тогава - както гласи забравеният възглас на дедите - отечеството е в опасност. Защото, ако перефразираме неувяхващия Уинстън Чърчил, в българската политика подлостта не просто е разрешена, а е и задължителна...

Учителят ми Д. Д. казваше, че хитростта е вид простотия. Може би той нямаше чак такова строго мнение за хитростта, а само е искал да ни внуши, че хитростта не е културна категория, че тя е присъща за хора без качества и познание, а за издигнатия човек е неприсъща и недостойна. Ако днес един учител произнесе това пред своите ученици, класът вероятно ще го освирка. Днес хитростта надвива, изпреварва, надиграва и обезсърчава човешките дарби и така сама се превръща в дарба - по-валидна и по-решителна от действителните. Тя отблъсква от публичното пространство и от публичната дейност качествените и стойностните претенденти, лишава страната от техния принос и така отнема и нейната, и тяхната перспектива. Дарбата да изхитруваш днес е кодът за вратите на властта. И какво правят с тази дарба влезлите през тези врати, как я употребяват? Ами... надхитрят се помежду си - народа те отдавна са го надхитрили.

"Започна с подлостта - ще ми припомни внимателен читател. - Къде остана подлостта?" Ами тука е подлостта, никъде не е избягала. Подлост е бездарникът да ни управлява, да подкопава настоящето ни, да съсипва бъдещето. Бездарникът на власт - това не е синоним на подлостта, това е самата подлост.

А уж тръгнахме от комичните литературни графомани и сивите литературни мишоци...