Нервността на ДПС около разпространените от здравно министерство данни за нападения над лекари в циганските махали е напълно разбираема. Движението е последователно в отстояването на правото на етническо самоопределение и в това по принцип няма нищо лошо. Съставяните в разрез с това право етнически статистики наистина могат да са опасни. Опасно обаче е и пълното мълчание за проблемите с малцинствата. То може да е



удобно за политическия елит, но е вредно за цялото общество



Това не е първият случай, в който ДПС реагира остро на опит на държавна институция да съставя етническа статистика. Подобен скандал през 2010 г. струваше поста на зам.-министъра на образованието Милка Коджабашиева, която бе разпоредила да се събира статистика за етническата принадлежност на децата за целите на изучаване на майчин език, без допитване до родителите. Това наистина е брутален подход за събиране на данни от официална институция и скандалът разбираемо не закъсня.

Между този случай и случаят с данните на МЗ обаче има една съществена разлика - информацията за нападения над лекарите е събирана постфактум, сред реални посегателства над личността. Много на брой. Фактът, че тези нападения стават предимно в ромски махали, е от съществено значение за информацията и тук принципът за неспоменаване на етническата принадлежност е трудноприложим. Трудноприложимо е и правото на самоопределение при съставянето на статистиката. Как следваше МЗ да представи тези данни - лекарите да си поискат декларации за самоопределение от нападналите ги, за да могат да говорят ли? И щеше ли да ни успокои фактът, ако МЗ беше съобщило информацията в коректен вид - Х броя лекари са били нападнати в поименно изброени квартали, без споменаване на етнос? Всъщност скандалната част от изказването на министър Петър Москов е във втората му част - заканата за отказ на спешна помощ в тези квартали, докато не бъде гарантирана сигурността на медиците. Подобна дилема не може изобщо да стои пред лекарите, които са призвани да спасяват човешки живот. Тоест министърът сбърка не в обявяването на данните, а в заканите. Сигурността на медиците може да бъде защитена и без да се демонстрират мускули.

Шумният скандал около статистиката на МЗ и искането на вот на недоверие по темата направи невъзможен какъвто и да е било по-нататъшен разговор за здравния статус на малцинствата и участието им в здравната система. В подобен дебат със сигурност ще се стигне до дежурното "циганите не плащат", подкрепени от различни социологически изследвания за дела на здравнонеосигурените роми (около 1/3 по данни на "Отворено общество" от далечната 2007 г.), но биха се чули и други неща - високата детска смъртност, хроничното недохранване, кратката продължителност на живота в този етнос.



И преди всичко - как и кой може да промени това?



Подобна е картината и в образованието. Какво точно ни казва фактът, че 48% от първокласниците говорят турски и ромски - статистика, подхвърлена преди време от бившия образователен министър Сергей Игнатов? Някой да е обяснил какво ще се предприеме във връзка с тази констатация? В образованието покрай правото за изучаване на майчин език всъщност има повече статистика, но и тя рядко се поставя на дневен ред. Така например не виждаме особена промяна в политиката на образователното министерство на база на резултатите от международното изследване за знанията на 15-годишните ученици PISA. Данните от 2009 г. показаха, че 52% от момчетата и 29% от момичетата в България не достигат критичното 2-ро ниво за четене. Тези данни редовно се цитират, но почти никога не се уточнява, че 76% от тези деца са с майчин език, различен от българския. Това не е алиби за бездействие за абсолютно никой, включително за ДПС, което иначе обича да говори за правото на изучаване на майчин език.

Липсата на статистика или нежеланието малкото налични данни да се ползват ефективно улесняват всички. Мнозинството не се дразни от насочването на ресурси към малцинството, а то на свой ред продължава да си я кара по обичайно му. Политиците не желаят да се нагърбват с никакви мерки за интеграция извън купуването на гласове по избори, а обществото не може нито да ги пита какви цели си поставят, нито да мери успеха или провала им. Разбира се, това не пречи на



реализирането на всякакви съмнителни проекти за интеграция



с чуждо финансиране, където темата за етническото самоопределение, странно защо, никога не възниква. Същото предстои до 2020 г. по линия на еврофондовете. Ще бъде изключително любопитно да наблюдаваме как институциите ще се опитват да доказват интеграция на ромите - изрично записано изискване от ЕК, при това по линия на социалната политика. Как точно ще формират политики, как ще отчитат свършеното, докато бягат от статистиките?

Това лицемерно отношение и на институциите, и на политическия елит е предателство към малцинствата, чиито права твърдят, че защитават. На фона на демографските процеси то е, меко казано, глупаво. Онези 48% от първолаците няма да изчезнат и за всички ще е по-добре да са високообразовани и здрави. Вероятно това може да се постигне и без позитивна дискриминация - с грижа за всички бедни и болни, независимо от етноса. Но няма да стане без допълнителни усилия.