В детството старите хора ни обясняваха особеностите на мразовития февруари: гърнето в огнището от едната страна къкри, а от другата е замръзнало. По това време огнището бе напуснало нашите къщи, но още можехме да си представим как изглежда това. За днешните млади хора това ми се вижда невъзможно. Обяснявам: гърнето не се слага в огъня, жаравата се изгребва към края, съдът се поставя на камъка и се загръща с въглени и пепел само от едната страна. Така бобът се вари бавно, "мързеливо", домакинята регулира това, като го отмества или приближава към жарта, а през февруари, казваха, то дори ври само от тая страна, от другата се заледява. Това си беше чисто преувеличение, хипербола по народному, но беше много убедително за нрава и проклетията на Малък Сечко. И дума не можеше да става той да топи стрехи и да разпуква кокичета.

Но това за наши дни



са просто поверия и предразъсъдъци



Днес февруари лее дъждове, развъжда вируси, влачи грипове от цял свят и реките, вместо смалени и сковани в ледове, набъбват и се нахвърлят върху близките човешки жилища, отмиват брегове и разкъсват пътища, рушат, давят и отвличат. Това не е суровият, но по своему честен февруари от миналото. Това е непознат и коварен февруари, опасен и непредвидим, каквито един по един стават всички месеци в българския календар.

Преди петнайсетина години с Генчо Стоев отидохме в Солун, където той трябваше да получи литературната награда "Хемус". Имаше подобаващо тържество, министърът на културата и кметът на града почетоха лауреата, а на другата сутрин първият издател на "Цената на златото" в Гърция, вече много старият господин Каропулос, даде кратко матине в дома си. Заради езиковата бариера бе поканил семейство гръцки емигранти, неотдавна завърнали се от България. Мъжът беше лесовъд, разговаряха с Генчо за гората. Тогава болна тема и тук, и в Гърция бяха горските пожари, както и безконтролната сеч. "България - каза тогава мъжът - е може би единствената балканска държава, в която поколения организирано и методично са садили гори в продължение на десетилетия. Сам съм участвал в това, наемал съм работници, доставял съм фиданки, плащал съм надници, отделно съм ръководил безброй доброволни акции по залесяване. Днес



едно поколение като че е решило да ликвидира всичко това"



Това беше, така да се каже, поглед отвън. Мнение от независим източник. Не че имаше нужда някой да ни го изтъква специално. Самият аз, като водех децата си в родния край, не пропусках да покажа: "Тази гора дядо ви Георги е садил. И на онзи баир също. И на онзи." Когато е садил гора, дядо Георги е бил ученик в прогимназията. Днес няма какво да показвам: гола сеч. Само там, дето бракониерът го е мързяло да се наведе с резачката, дънерите стърчат почти до кръста. Определен тип сънародници имат такъв аристократичен подход към сечта. Тополите покрай селската речица също са продадени и отсечени. И аз съм садил дървета, някъде из Кайлъка може да е останало някое.



Там, откъдето гората си е отишла, водата нахлува без милост



Пукат и се ронят стените на малките селски язовири - строени за влага и прохлада, за риболов и напояване. Все тръпна да не се случи нещо с язовира край Крушовица, което може да се окаже и моя отговорност. На последната бригада в гимназията ни закараха на този строеж - трябваше да издълбаем и да изградим "зъб" на язовира. Изкопава се дълбок ров, който се запълва с глина, а глината се трамбова до циментова плътност. Стената се насипва отгоре и захапва "зъба". Целта е водата, като се събере и напъне, да не може да пробие под стената. Всичко това - с кирки и лопати и с тежки железни трамбовки. Убеждаваха ни, че това е най-отговорната част от строителството, а може и просто да са ни надъхвали. Съревновавахме се, накрая определиха и ударници. Ненадминат беше засменият гигант Кунчо Игнатов от с. Мечка. Кръстихме го за кратко Кунчо Багера. В живота си по-късно д-р Игнатов бе известен хирург, дългогодишен ректор на Медицинския университет в Плевен. Може би затова язовирът още се държи и аз се надявам това да се дължи и на нашия добросъвестен момчешки и момичешки труд. Неотдавна из интернет се запремята една снимка от онази бригада - безгрижна тайфа, в която се разпознаваме и двамата с Георги Константинов. Прегърнал съм свойски една девойка, която, за срам, не мога да си спомня. Може би е било само за снимката...

Но така или иначе, и аз съм участвал в изграждането на вредното и опасно наследство от язовири при социализма, които днес застрашават живота на българските граждани и съня на българските управници. И



не мога да се освободя от тази отговорност



Въпреки че не съм поемал доживотна грижа за построеното, от което днес различни юначаги и чиновници правят пари. Колкото до гореспоменатите управници, там нещата са твърде двусмислени. От една страна - имат главоболия. Но от друга - това е добър повод да не излизат от телевизорите, което си е чист и първокачествен пиар пред изборите наесен. Както е казал народът - на някои хора и петлите им снасят яйца. И ако не беше Малък Сечко за пореден път изменил на нрава и на реномето си, нямаше за пореден път рутинно да се попитаме: какво направихме със страната си? Едно е сигурно - че се питаме за кратко. И без особено любопитство...