|
| Юрий Дачев |
- Тези дни в старозагорския театър мина премиерата на "Казаларската царица" по Вазов, в Армията пък се играе ваша интерпретация на Хашековия Швейк. Смелостта ви да адаптирате класически произведения е завидна, не се ли страхувате от "неправилен" прочит?
- Трябва да кажа, че всичко, което съм адаптирал досега, е било по идея и настояване на режисьорите. Разбира се, пресекли са се харесванията ни на литературното произведение, но никога не съм бил инициаторът. Очевидно има нужда от такива адаптации, след като хора, които са много по-близо до интересите и щенията на публиката, каквито са режисьорите, са решили да ме потърсят за съвместна работа. Знам, че има зрители и "високи" театрали, които смятат, че безчинствам с текстовете на класиците. Но има и други, които ги приемат като възможен прочит, който им е любопитен, независимо доколко го харесват. Очевидно има някакъв глад за живот на известни литературни произведения на сцената и за някои режисьори аз съм вариант това да се случи. Опитите ми в това отношение са ми донесли повече радост и забавление, отколкото разочарование. Не само като работа, а и като реакция. Много е приятно да прочетеш, че цитират Вазов, Хашек, Пушкин и други "пострадали" от адаптациите ми, с измислени от мен реплики. Направо се надувам - колко класически мога да звуча. Една освирепяла журналистка дори се опита да ме засрами с Пушкин, цитирайки... мен. Милата, беше забравила, че в оригинал "Евгений Онегин" е в стихове, а не в проза. Ако въобще го е знаела.
- Смятате ли, че театралното изкуство трябва да се субсидира изцяло на пазарен принцип? Тази зависимост от кефа на публиката не носи ли риск театърът да се превърне в нещо като "Комиците"?
- Нещата далече не са толкова прости. За радост. Не мисля, че изкуството трябва да е безпрекословно свързано с финансовите приходи. От друга страна, съм против "Комиците" да се възприемат като обобщение на комерсиалното. То е много по-разнообразно и хубавото е, че на българските сцени това разнообразие е осезаемо. Продължава обаче едно много некоректно и глупаво противопоставяне на касовия театър и този за "разбирачи". А истината е, че и единият, и другият могат да бъдат добър и лош. Парадоксално е, че ние много бавно се учим да се питаме кое колко струва, кой ще го гледа освен роднините ни по съребрена линия и петнайсетина мрачни съзаклятници. В повечето случаи демонстративното презрение към пазара на някои театрали е просто пазарен трик. Опитите да се внуши изключителност, единственост, планетарна значимост много ме възмущават. Искаш да продаваш трюфели, добре, но събери пари да си платиш наема за сергията.
- През 2000 г. бяхте от другата страна, в Министерството на културата. В какво успяхте като заместник на Емма Москова, в какво - не? Бихте ли се цанили отново на административна длъжност?
- Това, което постигна екипът на министър Москова, в по-голямата си част е заличено. Не ми се говори подробно. Най ме боли за центровете по изкуствата, които тя укрепи в тяхната самостоятелност. Стефан Данаилов, да е жив и здрав, ги смля с размах и очарование, в завиден, както в повечето случаи при него, медиен комфорт и мълчание на съсловията. Не, не бих се захванал повече с административна работа. Имах шанса на сравнително млади години да ми се отворят очите какво може и какво не може да се постигне у нас. Скептицизмът ми вече здраво се е втвърдил, но с голямо уважение се отнасям към усилията на сегашния зам.-министър Боил Банов, който е изключително отговорен човек, театрал с позиция и идеи.
- По време на вашето назначение директор на Народния театър бе Сашо Морфов. Сега той отново е избраник на Рашидов, въпреки че малко по-рано протестираше шумно срещу него и правителството. Следите ли вълненията на гилдията?
- Сашо Морфов не е приел да бъде директор на театъра на Вежди Рашидов, а на Народния театър! Не разбирам защо трябва да се противопоставят протестът му и съгласието му да оглави трупата. На Сашо тази сцена е скъпа, той й дължи много, тя на него - също. Как да я остави в ръцете на някой от СтеЛеКостовите "скакалци"? А и повярвайте ми - директорският стол в този театър хич не е с кадифена възглавница. Много е "ръмбав" и неудобен. Повече от петнайсет години знам, че Сашо няма амбиции да директорства. Той пак спасява положението. Тъжното е, че то се повтаря. Разбира се, че следя това, което се случва в гилдията. Аз съм един от нея, ни по-добър, ни по-лош от останалите. Проблемът ни е, че напатили се и от недоверие, живеем без мисъл за бъдещето. Ден да мине, друг да дойде, сезон да свърши. Финансовите проблеми в момента пред държавните театри са предизвикани, от една страна, от непрецизираното обвързване билет - субсидия. Но има и друга - тази на директорите, които безочливо продават билети на ниски цени или използват другояче несъвършенствата на системата. Само че в края на краищата блатото поглъща и Андрешко.
- Изявявате се на различни поприща - драматург, киносценарист, преподавател, критик. Къде се чувствате най-добре?
- На тези поприща, ако започнеш да се чувстваш прекалено комфортно, значи си свършен. Обичам работата си на драматург, обичам я в най-непатетичната й функция: да напишеш нещо, което е нужно на някого или поне някой е любопитен да го прочете. Режисьор, актьори... Не се възприемам като писател, нека благодарение на мен у нас да има един по-малко. Аз съм театрален и филмов писач. И друг път съм цитирал Съмърсет Моъм, много харесван от мен автор, който казва за себе си, че е най-добрият второстепенен писател в Англия. Е, аз ще съм доволен, ако съм най-добрият второстепенен драматург в България. Нескромно казано - понякога се чувствам близо до успеха. А иначе най-трудна ми е преподавателската работа. Имам талантливи студенти, но ми тежи, че много от филмите, пиесите, книгите, авторите, режисьорите, за които ми се иска да разговаряме, за тях нищо не значат.
- Неотдавна бе премиерата на "Българска рапсодия", върху чийто сценарий работихте с Иван Ничев. Филмът някак не успя да стигне до зрителя, пошумя се само около избора да ни представя на "Оскарите". Какво пречи на българското кино да спечели своя солидна и вярна публика, както до голяма степен стана с театъра?
- Не мисля, че филмът се размина с публиката, но признавам, че продуцентската самоувереност не му направи добро. Лошо време за премиера, глупаво трикратно променяне на заглавието, безразличие към разпространението му у нас. В Израел той има добра съдба - само за първата седмица го гледаха 21 хил. зрители. Интересът към българското кино се засилва не просто, когато се появи добър филм, а няколко такива. Преди пет-шест години имаше такава ситуация.
- Принадлежите към по-малобройната група театрали, които не настояват за принадлежност към София и ул. "Раковски", а напротив - не пропускате да изтъкнете заслугите на родния Шумен. Какво ви даде той?
- Това, което ми е дал, вече не може да го даде никому. Един прекрасен, "цветен", аристократичен град загуби духа си. Театърът там в момента е разровен и не се знае кога ще отвори врати. В Шумен имаше осем кина, сега няма нито едно. Имаше много сцени, сега една от тях - на профсъюзния дом, е покрив на магазинчета, в които продават гащи и чадъри. Знакови фигури като диригента Венета Вичева, като някогашния директор на театъра Рада Спасова останаха без наследници в културата на града... В Шумен се провежда фестивал "Нова българска драма", но най-нелюбопитната публика към него, а и въобще към театралния живот, е студентската, на иначе университетския град. Въобще "при всеки поглед нови, по-нови красоти". Но в града ми има и прекрасни, интелигентни, самотни в интелигентността си хора. Вярвам, че ще ме разберат, когато кажа, че нещо в шуменското време се обърка, когато събориха един часовник. Слънчев часовник, имаше го на фасадата на старата синагога по пътя към Кьошковете. Не знам кога точно разрушиха сградата, но с неговото изчезване Шумен сякаш остана без свое време. А ние, които го помним - с липсващи чаркове. Тъй си мисля аз - един шуменец без Шумен.
, kunchev!