Стихосбирката "Ангелът на Шартър" от библиотеката на плевенското читалище я задигна поетът N. И тогава, и сега намирам смекчаващи обстоятелства: книгата не можеше да се намери дори в антикварните книжарници, а поезията на Далчев бе истинско откровение за новите български литератори. Самият аз я прочетох по щастлива случайност - даде ми я за една вечер художникът Христо Бояджиев, мой учител по рисуване. Защо за една вечер вече съм забравил, но отлично помня, че точно в тази вечер в Горни Плевен спря токът и четох "Ангелът на Шартър" на газена лампа. Живеехме в едно мазе и мизерията на вечерта неподражаемо хармонираше с грубата, непревзета и делнична фактура на творбите. Може би точно затова стихотворението "Ангелът на Шартър" не ме очарова особено. Бях още момче и обяснимо ме приковаха "Балкон" ("Стопаните дори не подозираха,/че къщата им имала балкон"), "Старите моми" ("Последният жених да дойде/и скъса нишката на две."), "Дяволско" ("И аз ще се изплезя на света,/обесен върху черния прозорец"), "Сняг" ("Бял сняг ще има само във градините,/където са играели деца."), "Младост" ("И за да виждам ясно сънищата/аз лягах си със очила").

Книгата бе донякъде антологична, обяснимо ме привличаха стихотворения от по-ранните години на поета, с изразителни, запомнящи се поанти - нещо, към което според мен авторът не се стреми особено. Далчев докрай ще отбягва разпространените и от това достъпни ефекти на поезията, главното в стиховете му ще остава втъкано и споделено без патос. Но не съм критик, ни тълкувател негов, читател съм аз и само бегъл познат, опитвам да обясня защо стихотворението "Ангелът на Шартър" остана тогава в страниците на книгата, а не и в съзнанието ми на млад поет. Открих го истински по-късно, при друг прочит: стихотворение за спасителното стъписване от изкуството, за божественото вдъхновение към смирение и хармония в омиротворената и обнадеждена душа. Стихотворението е по далчевски непретенциозно и едновременно изящно, освободено и изчистено, стройно. Тогава нямаше интернет и си представях поета в някакво незначително градче (и кой знае защо в някакъв по далчевски навъсен ден) с някаква църквица и с дежурния ангел в нея, който той е заковал в стихотворение повече по силата на някое от онези моментни озарения, които поезията предизвиква, но не обяснява.

Днес е лесно да се разчете въздействието на Шартър - един от европейските културни магнити. Тогава - не. Днес може буквално да изучите знаменитата катедрала, от построяването й през XII-XIII век до броя на скулптурите и стъклописите. Но я си я представете така във времето, когато за нас тя съществуваше само в стихотворението! И тогава излезе тънката книжка есеистична проза на Константин Константинов "Празници"... Това са десетина текста - спомени, пътеписи, портрети. Думите в тези страници напомнят отново за своята мистична способност да звучат всеки път различно и някак за всекиго специално, стаили в себе си нюанси и интонации, които да отключват мечти и носталгии, да задвижват копнения и да лекуват рани и горчилки. Това е онзи изчезващ вече задушевен и доверителен слог на речта, с който писателите от миналото извайваха не само своите герои, но и своите читатели. И с него големият прозаик ни разказва за Шартър и прочутата му катедрала...

"Катедралата, това не е обикновен храм, не е камък, плесен, история и мъртвина. Това е цял един жив свят, който съществува сам за себе си, без да иска да знае за нас. Един изумителен синтез на няколко изкуства: зодчество, скулптура, живопис, танц. В тия хилядо и осемстотин статуи само на фасадата (без десетките митични животни по корнизите), в колоните и безбройните скулптури, релефи и барелефи вътре, в сто и петдесетте прозорци с пет хиляди цветни изображения по тях, които светят като различни пламъци, с тоя непостижим ритъм в движенията на множествата и на отделните фигури, в цялото това единство, което звучи безмълвно като грандиозна симфония."

Стихотворението на Далчев е датирано от 1937 г., Константин Константинов споменава, че е съзерцавал катедралата шест месеца преди над Франция да се стовари войната. Разликата във времето е нищожна. И за двамата творци срещата с Ангела е многозначителна. Далчев направо признава:



Не зная твоя чин, ни име

на ангелите във реда,

но знам, че ти в нощта откри ми

отново пътя към света.



И днес, спасен, смирен те славя,

прекрасен ангел божи, спрял

на Шартърската катедрала

върху смирената стреха.



Поетът е получил покой и упование за живота, той е "спасен", светът заблестява, разцъфтява пред него "като старинна стъклопис". Изповедта е открита, по далчевски директна.

Белетристът има друго, по-дълбоко, но и по-сложно видение. В неговото преживяване цялото художество, заложено от ваятелите и мислителите на миналото, оживява за участие в нашето време. С това той сякаш онагледява изконното предназначение на изкуството: да присъства, да спасява, а и да напътства човека в бъдещи столетия.

"... Ние загубваме чувството за собствените си съществования - споделя той - и присъстваме на една грандиозна мистерия, която се извършваше сега пред нас. От всички страни на катедралата - от фасадата, входовете, корнизите и стрехите, от покрива и прозорците - се бяха раздвижили всички каменни фигури на хора, животни и чудовища, всички изобразени по стъклата същества слизаха безшумно и бавно - поотделно или в редици, или на малки тълпи - изпълваха постепенно огромния площад, уличките, цялото градче. Те вървяха, без да бързат, в своите средновековни одеяния, с дълги роби, някой с жезъл, друг с книга, трети с кърчаг, стъпваха спокойно и уверено, като стопани на своя град. Пред нас шестваше тоя несвършващ народ - процесия от мъдри старци или групи скръбни жени, или дете с кошница, или девойка с агънце в ръце, или един странен Моисей, благ и като че безтелесен, а там горе, над всички и над всичко, гледаше "Ангелът" на Шартър, за който Атанас Далчев бе написал една от най-хубавите си поеми. Всъщност това бяха истинските жители на този град, те даваха неговия образ и неговата тежест."

Това звучи повече като поезия, като някакво магическо стихотворение в проза, което ни внушава, че образите от изкуството са съвременници на всички епохи, че те живеят в света заедно с изреждащите се в него поколения, че те са неговите безсмъртни жители, под чийто поглед ние живеем единствения свой живот.

Колко сме нелепи и колко недостойни със своето чувство за превъзходство над мъжете и жените от отминалите столетия, колко е двусмислена и жалка нашата снизходителност към техните усилия и техните чувства! Само защото си мислим, че те са си отишли завинаги и не могат да ни упрекнат или вразумят. Понеже не виждаме как понякога тръгват от платната, от пиедесталите и от фонтаните, от страниците и от роялите, тръгват не между нас, а в нас, които сме създание и на тяхното неизпепелено дело. И понякога животът ни минава, без да доловим шумоленето на техните стъпки, без да съзрем милостивата ръка на миналото, която ни напътства или благославя. И само избраните между нас получават прозрение за това...

Спомням си как трепнах, когато открих този "диалог" между двамата майстори. Един допир под Ангела на Шартър, който неволно, но красиво ги свързва в изкуството. Странно, но този трепет и до днес не е изчезнал, а си мислех, че вече не задържам трепети...