|
| Димитри Иванов |
Бабите ни спазваха строг пост, родителите по-несериозен, а децата много сериозно играехме на пост. Строгият пост изключваше плодовете, които са сладки и се наслаждаваш, когато ги ядеш, и маслините, понеже са блажни и вносни, идват от Гърция или Турция. Само български сух хлебец и водица, див чесън, чорба от леща или от киселец и коприва. Нашият детски пост беше игра. Ядяхме всичко, дори гювеч с месо, но се въздържахме от мръвките в гювеча и казвахме "Аз постя". Родителите казваха ние да си решаваме дали да "постим", а бабите горещо одобряваха да си играем на пост, понеже постът е "адет" - да знаем, че сме кръстени в Христа източноправославни българчета, не католици, дето се кръстят накриво, камо ли протестанти, дето икона не почитат. Великденският пост е по-дълъг от коледния, понеже Великден е най-големият празник, беше желязната бабешка логика. Освен това след Коледа идват мръсните дни, а с Възкресение всичко възкръсва напролет.
После, вече юноши и девойки, въпреки че по телевизията даваха по-интересен филм, отколкото обикновено, водехме бабите си в "Александър Невски", а не всяка баба в близката квартална черква. В навалицата около храма ние срещахме приятели и приятелки, казвахме си "Христос възкресе", чукахме се с яйца. На площада около храма пускаха момчета и момичета, които водят стари хора. "Куцай ма бабо, нали ти казах да куцаш, оглуша ли?", сърдех се аз. Баба ми Венета не беше глуха, просто забравяше да куца, краката й като на момиче и аз как да я подкрепям, като тя не куца. Имаше си бастун от Божи гроб, пък не се опираше на него.
Петко Бочаров отишъл на църквата "Света Петка" не с баба, а с хубавото си младо гадже Дорчето. Трима от партийното бюро на БТА излизали от кръчмата на журналистите на "Граф Игнатиев", видели Петко и Дорчето под ръка и със свещ в свободната ръка. Всеки си казал "С Петко ходим заедно на лов. Да бях сам, щях да си трая. Но сме трима. Някой от другите двама може да проговори, за да ми направи мръсно и да ми разклати партийното положение, че съм премълчал". Речено сторено. Пардон, не речено. Тримата вкупом докладвали, някой да не докладва зад гърба на другите двама и да ги натопи, че мълчат. Докладвали на Бетовен. Викахме на Георги Найденов, зам.-директора на БТА, Бетовен, щото беше глух. Когато бил със съветските партизани, укрили се в някакво подземие, германците им пускали гранати през шахтата да ги избият и Георги оглушал от взривовете. После, вече кореспондент на БТА в САЩ Георги си купи специални очила; пластмасовата рамка, удебелена, където се захваща зад ухото, и със слухов апарат вътре. Тогава вече не му викахме Бетовен, а Водното буфало, защото прати дописка как US солджърите застреляли водното буфало (бивола, the water buffalo) на виетнамски селянин. Детето му Валери Найденов научи английски.
Георги Найденов беше добряк като хората, които са се разминали със смъртта. Не знам дали се е направил на по-глух отколкото беше, но си направил оглушки за провинението на Петко Бочаров. Тогава тримата дружно отишли да натопят Петко при главния директор на БТА Лозан Стрелков. Лозан трябваше да уволни Петко, но не го уволни. За наказание го прати кореспондент на БТА в Силистра, където Петко си прекарал чудесно. После Лозан го върна в София, понеже Петко знае добре английски и беше по-полезен да дежури на тръбата заедно с Тошока и мен.
Тошока, преводачът Тодор Вълчев, превеждаше вкъщи "Писма от Земята" на Марк Твен, Кръстан Дянков "Зимата на нашето недоволство" от Стайнбек, аз "За кого бие камбаната" на Хемингуей, Петко "Приказки от страната Алабашия" (Rootabaga Stories) на Карл Сандбърг, където героите са Дайми Брадвата и Няма Дакажа. Стефан Продев беше в немилост, пишеше есета вкъщи, Лозан го взе на работа. Искаше БТА да мине на стопанска сметка и да се издържа без държавна дотация. Ще правим седмични издания и ще ги продаваме. Но как да се казват. Кръстан каза "Литература", аз казах "Изкуство" ,Тошока каза "Култура" и вместо да се караме, сляхме трите заедно и от началните букви стана ЛИК. Сполучливо название, но не се сетихме да го патентоваме и после куцо и сляпо, и снобско взе да се именува ЛИК. Журналистът международник Димитър Костов ще прави седмичника "По света", Любо Ментата (Любен Стоилов) "Наука и техника". Аз ще правя "Светът в снимки и карикатури", което после стана "Паралели". Несполучливо название, но неволно сполучих да причиня неприятности. "Паралели" се търсеше. Един ден Големия Володя, който превеждаше бюлетина на БТА на руски, влезе в стаята с непознат руснак, когото развеждаше из агенцията и му обясняваше къде какво се прави. Непознатият беше от агенция "Новости". От дума на дума и от чашка на чашка на него му хрумна: Защо не превеждам "Паралели" на руски, пък "Новости" ще го разпространява в СССР? Там такова списание няма. Обясних му, че аз на руски чета много, говоря малко и хич не превеждам. "Нищо", рече той. Володя ще превежда. То колко текст е, нищо работа. Какво мисля за начален тираж от пет милиона? "Какво? Что?", не повярвах на ушите си. - "Добре, десет", каза той. После може и повече, ама първо да задвижим нещата.
Той ги задвижил, не знам как, но след месец в стаята влетя директорът ни Лозан Стрелков. Макар че виновният бях само аз, ако имаше виновен, Лозан направи на бъзе и коприва Кръстан, мен и Стефан Продев, който отговаряше за нас. Как смеем да се договаряме със съветските другари през главата на отдел "Печат" в ЦК. Лозан идваше от някакъв партиен пленум. Със Стефан захванахме да четем в "Работническо дело" какво е станало на пленума, да не би да са махнали Лозан и той на нас да си го изкарва. Не го бяха махнали. В ЦК имаше някои попълнения, всички от политбюро бяха преизбрани. Когато Стефан прочете Пеко Таков и Мако Даков, се разсмя и тримата почнахме да се смеем. Тъй им бяха имената на хората. После отидохме вкъщи, Стефан намери звънеца с който майка ми възвестяваше, че масата е сложена, наметна се с бялото халище, което сега си държа пред креслото, направи се на кукер. Взе 200-грамово плоско шишенце от "Джак Даниелс", протягаше го към жена ми и казваше: "Мила Милке, сипи ми още малко ракийка в павурчето, ако може. Ако не може, не може".
Онзи ден се смях в самота, когато чух по радиото, че за главен инспектор на инспектората към Висшия съдебен съвет се "борят" съдийките Чочкова и Точкова. Като Мако Даков и Пеко Таков. Представих си как две съдийки се борят. Изглеждат умни жени, пък се смея глупаво.
Синът на Георги Найденов-Бетовена се обяви за Моцарт на българския печат. Когато се върна от САЩ той, Валери Найденов, стана зам. главен на "Работническо дело" или на "Дума", не съм сигурен. После начело на в. "24 часа" съсече българския словоред. Не "Полицай арестува апаш", а "Апаш арестува полицай", щото било така в таблоидите - Burglar arrested.
Жена ми Милка, френска и испанска преводачка, превеждаше на Желю Желев, когато той беше в Испания. Някой казал, че не иска повече да му сипват в чашата, Желю казал "Моа оси". Моята жена му подсказала "Моа нон плю". А съветниците на Желю, бивши комунисти, както и той, го посъветвали "Не я слушайте, господин президент, тя е жена на комуниста Димитри Иванов".
Не съм бил комунист, нито комсомолец, нито чавдарче, нито септемврийче; нямаше такива неща в нашето училище на гара Катуница, нито във френските колежи в Брюксел, Пловдив и София. Българските политически хамелеони от червени станаха сини. Казват: "Уестингхауз - да, руски реактори и руски газ - не, диверсифицираме газовите доставки, водим хибридна война с Русия. Послушахме хамелеоните, the turncoats и всички заобиколиха България. "Нямада Кажа" какво заслужват хамелеоните. Ще кажа "Дайми Брадвата".
DI copyright
