Има едно цвете, което купуваме вкъщи по Коледа. Така се и казва, коледниче. Продава се с упътване: как да му се избере място, осветление, микроклимат. Как да се подхранва, как да се полива, с каква температура на водата, как да се пази от течение. Всичко това - за да цъфне цветето отново и на другата Коледа. Не мога да потвърдя, че тази инструкция се спазва стриктно, по-скоро още веднага се затрива някъде. Може би затова то никога повече не спазва обещания график - да цъфти по Рождество. Но задължително го прави по Великден. Когато и да е той, през март ли, през април ли, през май - поредното коледниче в къщата напъпва и отваря цветове. Толкова сме свикнали с това, че ако се забави, в дома настъпва смут. Но в края на краищата цветето успява да удържи традицията. Ето и сега, край студения радиатор в хола (казах ви, че загубихме инструкцията), на фона на заблудените пеперуди на снега зад прозореца то напъпи незабелязано от никого и посред Страстната седмица извади първи цвят.

И след като години се забавлявахме с



комичното разминаване на растението с църковния календар,



сега шегите ни за неговите биологични чудатости вече не ни развеселяват така бурно. Замисляме се, че може би по някаква причина вътрешната хармония на неговия живот не разделя Рождеството от Възкресението, слива ги и ги разполага във времето различно от нашето съзнание, което така решително ги разграничава, противопоставя ги като начало и край, или поне като две начала, между които има цял живот, изпълнен с отстояване и страдание. Инстинктивно безмълвното цвете от ъгъла на зимния хол долавя връзката между крайните точки на божествената мисия и ни я предлага не толкова за удивление, колкото за размисъл и за житейска поука. Защото както смъртният човек от мига на раждането си започва да умира, така и Божият син от своето Рождество подхваща своето Възкресение. Земният живот е само изпълнение на това дело и без подобаващо изпълнение краят непременно ще е различен. Животът всъщност, мисля аз, е истинското изкачване, действителната Голгота, която човек извървява към кръста. (Освен в случаите, когато не изкачва, а слиза стъпалата. Сладък или горчив е този път, знаят само онези, които са го избрали.) Същинската Голгота започва от раждането и изисква отдаване от първия до последния ден. Ако има нещо божествено в човека, то е точно това отдаване.



Великият български скулптор Ангел Спасов ни е оставил една изумителна творба -



"Разпятие".

Тя бе показана миналия месец на юбилейна изложба в София. В какъвто и салон да се подреди, "Разпятие" неизменно става център на експозицията. Някъде я наричат триптих и формално така и изглежда: Исус и двамата разбойници, изваяни поотделно. Всеки в своята си поза, всеки в своето състояние, всеки в своята ярост, надежда или смирение. Но връзката между тях е библейски и художествено неразкъсваема, нито пък можеш да им размениш местата. Когато я създава преди повече от осем десетилетия, самият автор не я определя като триптих и я нарича с необикновеното, предизвикателно, заредено с друг размисъл заглавие "Един между двама". Това се оказва твърде многопланово, а и твърде смущаващо за обществото, както и за критиката. Извън библейския си контекст сцената е твърде трудна за преглътване: един между двама е съотношението между Доброто и Злото в живота. Навярно затова творбата продължава пътя си в изкуството с по-достъпното, по-четливо, а и по-тържествено име "Разпятие". Разпятие без кръстовете, без гвоздеите, само с трънения венец. Трите образа са майсторски разграничени и съдбовно, и морално, и душевно. Свързва ги само едно - Голгота. Не онази личната, житейската, която ги противопоставя. А библейската, която са извървели заедно. Тази Голгота те са изкачили един до друг. Но какво променя това? Тя не ги изравнява, нито ги обединява. Не в буквалната Голгота е залогът за Възкресението. А в Голготата-живот.

Завършваме Страстната седмица, успешно или безуспешно осмислили нейните внушения. В живота, през който се промъкваме опипом, това



отново бе седмица на пушилки и надприказвания,



на обвинения и измами, на истерии, закани и жлъч - седмица на бурни и неудържими "страсти", както нехайно би се изразил съвременникът. Това не трябва да ни разстройва: след като дълго време в някаква реклама страстите бяха римувани с пасти, сякаш нищо повече не може да се случи на тази дълбока и съкровена дума. Докато беше жив, Тончо Жечев усърдно, а накрая и вече с раздразнение просвещаваше лекокрили репортерки, че в българския духовен говор "страсти" означава "страдания". (Това по повод "Българският Великден и страстите български" - пред всяко Възкресение телевизиите се сещаха за тази книга.) Лесно ще намерите и свои доказателства, че дълбокото и съкровено значение на думата ние сме го вече изгубили. И дори не знаем колко сме след тази загуба обеднели и беззащитни. Защото загърбвайки думите, ние зачертаваме и техните послания.

Речникът на тези загуби ще набъбва и нашето безгрижие все тъй ще ни спасява от размисъл. Но дано поне съзнанието, че някой е изкупил греховете ни на Кръста, не бъде причина да продължаваме да ги правим...