Живяхме във време, когато силата бе в култ, а слабостта бе третирана като някакъв осъдителен опортюнизъм, чужд на строителя на светлото бъдеще. Мисля, че днес нищо не се е променило, само дето избягват да го прокламират и налагат. Странно, защото никой строй и никой режим не си падат по силните характери, всеки се наслаждава да мачка личността като пластилин и да я вае за собствeните си нужди. И странно защо са тогава тези заявления, че уж предпочитат хора корави, непреклонни и борци, щом като именно тези хора са заплаха за всяко господство, за всяка социална и идеологическа измама. Определението "бягство от действителността" е съществувало във всички епохи, по-често като нравствен упрек, но също тъй като идеологическо обвинение с горчиви, понякога съдбоносни последствия. Етикетът "бягство от действителността", лепнат върху художествена творба или върху нейния автор например, можеше да съсипе цяло житейско дело и да опропасти цял човешки живот. "Слабост" и "бягство" бяха основни съществителни в речника на официалното отрицание. Те сковаваха и огрубяваха вътрешния свят на не едно поколение. Те малтретираха чувствата, изпиляваха нюансите, затискаха въздишките. Утехата беше на изчезване. Цяло щастие е, че човекът не се запленява от подобни купешки тези и приказки, душата му често поставя предел на поносимост за всяко страдание, за всяко терзание, неправда и отчаяние. И той потърсва свое, интимно убежище, каквото животът наоколо му отказва.

Това, което вече няма да имам време да забравя, е лицето на едно момиченце от бедна никарагуанска болница в Манагуа. В незабравимо го бе превърнал взрив на забравена мина някъде дълбоко в селвата. Бе го обезобразил този взрив така, че човек неволно стискаше юмруци, за да овладее потреса от гледката. Една снимка на това лице би послужила за обобщен портрет на световната мерзост. Но мерзост, садизъм би било и да се снима това полудете-полудевойче - кое сърце би могло да насочи обектив към него и да продължи да бие, не знам. От взрива момичето ослепяло и дълго се възстановявало в пълен мрак, опипом. После сандинисткото правителство повикало медицински бригади от чужбина, една очна лекарка от Киев извършила сложната операция и един ден свалили превръзката. Какво се случило в този ден някои от вас ще си спомнят. Разказал съм го надве-натри и преди. Махнали превръзката, момичето се радвало на светлината, опознавало хората, които дотогава различавало само по гласовете. Било щастливо, неземно щастливо, докато не се натъкнало на някакво огледало. Тогава малката затворила очи и не ги отваряла дори когато е сама. Не искала да вижда себе си, не искала да вижда нищо. Избягала. Върнала се в мрака като в убежище и живяла в него, докато дълго, упорито и посвоему мъчително се опитвали да я извадят от там... с музика. Но това за музиката и за маримбата е друга история. Тук си говорим за правото на бягство и подслон в някое от случайните скривалища на съдбата, в което болките да завехнат и душата да се окопити, за да продължи. Ако е останал път за нея...



Майка ми си спомняше едно странно посещение на дядо ми



в плевенския ни дом, посещение без причина и без багаж, което я беше изплашило. Помнеше го до смъртта си и го разказваше скръбно и неутешимо. "Дядо ти да пристигне с празни ръце, това не беше се случвало, а и беше особен, гледаше настрани, не обясняваше защо е дошъл..." Денят минавал напрегнато, почти не говорели, дядо само смотолевил, че уж дошъл да види децата. "А очите му, спомняше си майка, всеки момент ще потекат." Излязъл малко, ходил из града, влязъл в някаква бръснарница - вероятно да убие време. Върнал се неузнаваем, подстриган по градски, непривичен и още по-мрачен. "Георги ще си дойде на обяд - тревожела се тя, - ще пита какво става. Кажи защо си побягнал от село и защо си така отчаян." Много може да удържи и да таи един баща, но не и когато дъщеря му седи насреща и го гледа в очите. А и когато има мъка и тежест в гърдите, съблазънта да я извадиш оттам често е неустоима. "Днес - казал дядо ми Павел - секат гората ми на Камено поле. Избягах от село, защото там цял ден ще чувам брадвите и ще ми се пръсне сърцето..." Колкото и близко да беше Камено поле, нямаше как брадвите да се чуват чак в селото. Щял е да ги чува само дядо ми и не бе могъл да понесе това. Беше ветеран от Световната война, бе оживял в галериите на Дойран, бе истински гросмайстор на земеделския труд, победител над стихии и несгоди - за да потърси в черен ден убежище при децата си, в което да въздъхне и да възстанови волята си. Аз другите му бягства не познавам и не съм го виждал примирен. Но това свива сърцето ми и днес и знам, че до края си ще му дължа синовната си безполезна жал.



Но защо ви разказвам това



В метрото пред автогарата видях задрямал Станчо Б., приятел от университета, работил дълго в държавния спорт, а после нощен пазач в един телеком. Станчо е оптимист и добряк, овдовя отдавна, няма претенции към държавата, нито към пенсиите, нито към здравната каса. Просто, като седнем да пием по нещо, няма против кого да си говорим. Беше ходил на гости на свой другар от войниклъка, някъде край Ихтиман. И сега се мотаеше в метрото, дремеше, събираше сили да се прибере вкъщи. Така научих историята на Станчо, да му се не надяваш...

Били на гости синът му със семейството си. Отдалече идва през няколко години - от Южна Африка. Заминал с първата вълна, децата му се родили там, снахата е унгарка. Гостуват тук, обикалят България, наблягат на ски курортите. После си заминават и той не смее да се прибере вкъщи. Празни стаи, забравени дреболии, които не са влезли в куфарите. Детски балончета, опаковки от играчки, изоставени подаръчета от роднини. Няма сили да се върне при тях. От летището потегля към своя набор в Ихтиманско, правят си компания, въртят се край пчелина му, почти не си говорят, защото пък онзи и недочува. Избягал е от празната си къща, опитомил е раздялата и накрая се завръща - сякаш той е пътникът, сякаш той е гостът. Странен подход, казва, но го правел редовно, помага. Гледах го на седалката в метрото, с ожулената му чанта и със зиморничаво вдигнатата яка на шлифера, гледах го с уважение, загдето, самотен и забравен, съумяваше да се справя с изпитанията и с неправдата на живота. Не бях сигурен, че това може да се каже и за мен...

В едно отдавнашно стихотворение съм написал:



Немалко отстъпления ни тегнат,

но вярвам в най-интимния си пласт:

светът е и на слабостта облегнат

и слабостта над него има власт.



"Такива стихотворения - рече ми тогава старият поет Добри Жотев - там "горе" ги четат с вдигнати вежди. На мода са железните хора."

Не мисля, че днес модата се е сменила. Но също тъй мисля, че ако светът беше съставен от такива железни граждани, той отдавна щеше да се е разпаднал и вече да е предаден за скрап...