- Какви са съвременните деца - по-умни или по-неграмотни? По-контролирани и по-нещастни ли са в сравнение с поколението на родителите си?

- Моята работа е да подготвя книгата така, че да е равна на ръста на детето и да му помогне да развие в себе си най-доброто. И понеже детската книга е мястото, където се срещат поколенията, имам чувството, че сравняването им би било опасно начинание. Средата, условията, контекстът, в които живее определено поколение, не са същите като на предходното или на следващото. Децата са деца навсякъде и по всяко време. Различни са обстоятелствата, в които се случва детството им. Нашите деца определено разполагат с повече информация от децата преди 50 години, но пък не разполагат със свободата да тичат боси по тревата. Това не ги прави нито по-добри, нито по-лоши, нито по-умни, нито по-глупави... Просто тяхното детство е различно, както нашето детство е било различно от това на родителите ни.

- Мислите ли, че училището успява да отговори на базовите им нужди за знания, култура и умения в днешния глобален свят?

- Струва ми се, че всички сме жертва на една голяма заблуда - че училището е основната и единствена институция, която образова и възпитава децата ни. Затова го натоварваме с непосилни очаквания, от които се раждат също толкова неизпълними изисквания, и накрая всички - и родители, и деца, и учители, се оказваме разочаровани. Забелязали ли сте как училището е виновно за това, че децата са неграмотни, агресивни, невъзпитани и - за да се справим с тези проблеми - първото нещо, което ни хрумва, е да въведем часове по грамотност, по общуване, по възпитание... и по каквото друго ви дойде наум. Така постепенно прехвърляме върху една институция, която в същността си е масова, личната си отговорност като родители.

Първото и основно пространство, в което детето се възпитава и образова, е семейството. Мисля, че когато всички ние се сетим за това, когато поемем отговорността си като семейство, за всички ни ще е по-лесно. Училището, читалищата, библиотеките, музеите са само най-видимите образователни и възпитателни агенти, но заедно с тях улицата с цялата си културна пъстрота, градският транспорт, шофирането, начинът, по който общуваме със съседите си, билбордовете, магазините, пазаруването - всички на пръв поглед несъществени парченца, от които се гради всекидневието ни, имат не по-малко силна образователна и възпитателна мощ. И как и по какъв начин е построена и функционира цялата тази среда, зависи от всички ни. Колкото вие, аз или учителката да говори, че боклуците се изхвърлят на определените места, жестът на пусната на тротоара хартийка е много по-силен възпитателен агент за детето.

- Четат ли днешните деца?

- Често се срещам с родители, които се оплакват, че не могат да накарат децата си да разгърнат книга. В повечето случаи се оказва, че самите възрастни не четат. Но ако в дома ни няма книги, ако самите ние не четем и децата ни не ни виждат с нищо друго в ръцете освен с вестник и таблет, как очакваме те самите да се обърнат към книгите? Четенето изглежда самотно занимание, но всъщност много важна част от него е споделянето - не само разговорът, който книгата отваря, но и съвместното преживяване на текста. Заедно с детето да разгърнем книгата, да му я прочетем, да я "разиграем", да си подхвърляме кодови реплики от нея. Детето се нуждае от водач в света на книгите. Ние, възрастните, сме тези водачи. Ако детето ни не е усетило и преживяло магията на световете, скрити между страниците, значи не сме си свършили добре работата.

- Как да ги поощрим да четат?

- Обикновено ние сме тези, които избираме книгите за децата си, и съвсем несъзнателно правим този избор на базата на сантиментите си към собственото ни детство. А междувременно днес освен класическите детски автори, като Астрид Линдгрен, Ерих Кестнер, Луис Карол, има и съвременни писатели, които създават прекрасна и истинска литература за деца - Роалд Дал, Туве Янсон, Майкъл Морпурго, Юлия Спиридонова-Юлка.

Тук се изкушавам да се върна към една моя любима метафора - книгите са като обувките. Когато избираме обувки за детето си, избираме тези, с които ще му е удобно и ще прилегнат добре на крачето му, за да може спокойно да тича. Същото е и с книгите. Трябва да избираме тези, които са по размера му и му прилягат добре. В повечето случаи децата имат безпогрешен усет коя книга е подходяща за тях и няма нищо лошо да им се доверим. Това не означава да останем индиферентни, а да посочим, да предложим, да дадем възможност за избор, без да натрапваме собствените си представи и идеи. Това означава също така и да сме готови да приемем избора на детето с уважение. Понякога, без да се усетим, се държим противоречиво с децата си.

Още е пред очите ми случката с една майка и момченцето й. Тя подбра три книги, сложи ги пред детето и му каза, че може да му купи една и то да избере коя. Детето избра един забавен приключенски роман за пирати и тогава последва доста обезсърчителната реакция от страна на майката: "Е, точно това ли намери да избереш!? Най-малката от всички, защото те мързи да четеш! Защо не вземеш тази енциклопедия за Космоса? Виж колко е интересна." Няма как след подобна реакция детето да не се почувства заставено и насилено вместо насърчено. Загрижени за образованието им, предпочитаме да купуваме книги, свързани с информация и обучение, и пропускаме приказките, разказите, романите. Но като изтласкваме художествената литература в периферията на четенето, без да искаме, възпитаваме изключително добре информирани и знаещи, но морално и емоционално неграмотни деца.

- Според тревожните изследвания на PISA'2012 почти 40% от българските деца на 15 години са под критичния праг по отношение на четене, писане, разбиране на текст. Как се стигна дотук?

- Четенето е сложно умение. То не е просто свързването на буквите в дума, а думите в изречение. Прилича малко на гледането през прозорец. Ако се фокусираме върху самото стъкло, дървото отвъд леко се размазва, и обратно, ако се фокусираме в дървото, преставаме да виждаме стъклото. Ако децата срещат затруднения с разбирането на смисъла, това означава, че не сме ги научили да разчитат знаците, и затова не умеят да минат зад стъклото, не умеят да виждат целостта на света отвъд. Но всъщност от нас зависи да изберем за себе си и за децата си дали искаме да останем неграмотни, или не. От нас зависи да изберем дали сме готови да помогнем, без да прехвърляме отговорности и без взаимни обвинения.

- Статистиката в България показва, че 40% от децата живеят в риск от бедност, а немалка част отпадат и от образователната система.

- Зад всяко от тези числа стои конкретна история, конкретно дете с неговото семейство, които вероятно са имали нужда от помощ и не са я получили. Лесно е да кажа, че държавата не си е свършила работата и системата за грижа за детето не работи както трябва. Това донякъде е вярно. Но, от друга страна, държавата, не се състои само от институциите, а и от нас, нейните граждани. Мисля си, че ако сме малко по-малко безразлични спрямо случващото се около нас, светът на децата ни ще е поне мъничко по-добър.

Сещам се за кратичкия диалог между Прасчо и Мечо Пух. Ще го цитирам по памет:

"- Пух, как се пише любов?

- Тя не се пише, тя се чувства."

Мисля, че това е най-важното, на което сме длъжни да научим децата си - да чувстват любовта!



ЦИТАТИ

Нашите деца разполагат с повече информация от децата преди 50 години, но пък не разполагат със свободата да тичат боси по тревата.

Книгите са като обувките - трябва да избираме за детето си тези, които са по размера му и му прилягат добре.