В книжарницата под хотел "България" заварих Златина Г. да разглежда детски книжки. Бе хубава и издокарана както винаги и както винаги... млада. Толкова млада, че ми трябваше време да съобразя, че ако избира приказки, то почти сигурно е за внуци. Разбира се, не се издадох, че съм се досетил, но пък казах друго, което не трябваше: "Помислих те за леля ти - рекох, - не вярвам да съм първият." Жената застина въпросително и положението стана съвсем двусмислено. Последния път бях срещнал леля й Клавдия преди десетилетия, когато бе още цъфтяща и ослепителна жена. Златина обаче очевидно бе решила, че съм я объркал с днешната Клавдия, която бездруго вече трябваше да е старица. "Не съм я виждал цял един живот" - добавих и, струва ми се, навреме, защото Златина облекчено се отпусна. Не трябва да се правят грешки при днешните скорости на живота. И въобще не се припознавай неподготвен...

Когато младата Клавдия се появи учителка в една от плевенските гимназии, красотата й бе стъписваща дори за този град, където с хубост никого не можеш да стъписаш. В онези години, когато при среща учениците задължително сваляха шапка на учителите, за К. го правеха и възрастни мъже. Тогава си мислех, че сигурно се възбуждат, като я карат да се изчервява. Днес не го вярвам вече - възхищението е достатъчно заповедно чувство. Съученикът ми Митко Котев на шега предложи да се преместим в нейната гимназия, но бързо се отказахме: какво ли би останало от това неземно същество в час по химия?



Градът я харесваше единодушно, но я коментираше предпазливо



Двама-трима юнаци от литературния кръжок, активно практикуващи ергенлъка, твърдяха, че е непристъпна. Отиваше й, ако беше истина...

Веднъж я видях с учителя по пеене Генчо Гайтанджиев, ближеха сладолед във фунийки под топовете на Мавзолея. Гайтанджиев ме извика и ме запозна - в зеленото на очите й имаше пукнатини, където блуждаеха лилави пламъчета. (Само още веднъж в живота си видях такива очи - в един дъждовен следобед в никарагуанския град Леон, под една порта за карети до катедралата, където е погребано сърцето на Рубен Дарио.) Изненада ме, като каза, че е чувала за мен - все пак бях поет от друга гимназия. Бях на тръни, предложиха да ме черпят сладолед, притесних се и се разкарах.

След много време на един "Златен Орфей" попитах Генчо за нея. Лицето му светна и поръча кампари. Учителката по химия не стояла дълго учителка. Постъпила актриса в театъра на малък град. Тогава имаше такива щатове за стажант-актьори, които нямат театрално образование. Омъжила се за режисьор и обикаляли провинциалните трупи. Мъжът й не ставал за софийска сцена, чергарували, но била добре. Знаех го този режисьор, но не знаех, че е такъв късметлия. На когото не му върви в изкуството, му върви в любовта...

В писателското кафене Христо Калчев уговаряше Росен Босев да му издаде някаква книга. Росен още беше директор на издателство и значи това е било поне четвърт век, след като отказах сладоледа. Лора Априлова, красивата и динамична дъщеря на писателя Борис Априлов, помоли да й пазим двата свободни стола. Имала среща и излезе вън на тротоара да си чака срещата. Жената, с която се върна, бе учителката по химия (а после актриса) Клавдия. Хубостта й бе непокътната, сякаш само бе сменила цветовете на облеклото си с есенни. Свали палтото си и седна насреща. Бе кръшна и гъвкава като сърна. Премълчах, че се познаваме вече, сметнах, че това ще е намек за възрастта й. С Лора се уговаряха за някаква халтура, двамата белетристи несръчно се преструваха на потънали в пазарлъка си. Но масата вече бе като омагьосана. Писатели минаваха и се вторачваха в Клавдия, спъваха се в мокета и се отдалечаваха неохотно. Седях и усещах как красотата й нараства пред очите ми, сякаш душата като оптика донагласяше своя фокус. Лицето й бе като измито с жива вода, чисто и същевременно изкусително. Двамата се отказаха да симулират и откровено се взирахме в нея. Когато стана и се сбогува, не знаех, че я виждам за последен път. Живяхме в един и същи град, но световете ни, макар и близки, никога не се докоснаха.

Лора трябваше да отговаря на въпроси. Христо, който се славеше с красавиците в телефонното си тефтерче, не бе мярвал гостенката й до днес. Лора не знаеше много, само най-важното. Клавдия овдовяла, театрите й станали неуютни, синът й вече израснал, омъжила се за един цигулар от радиооркестъра, когото, оказва се, обичала през целия си живот. Живеят на "Редута", тя конферира, рецитира, озвучава зад кадър. Това е, каза, и приключи. Но Христо напираше, не му стигаше. И Лора го отряза: "Хич не си прави сметки! Тя го боготвори. Когато го изпраща на репетиция, коленичи в антрето и му връзва обувките!". Каза го и се засрами. Беше твърде интимна информация. Конфуз. Но подейства. Мълчанието ни скова. Никой не се реши да коментира. Тръгнахме си като по даден знак. Само Лора остана на масата и промърмори след нас: "Ако можех да се влюбя така, и аз щях да му връзвам чепиците." Бе иронична и весела жена, сега смутена и объркана от нещо, което сама бе изрекла...

След време Росен ме спря на улицата и пристъпвайки по обичая си от крак на крак, напрегнато процеди: "Онази жена с връзките за обувки... непрекъснато мисля... Как го разчиташ това? Не е ли нещо по-общо, по-голямо? Връзките, връзката изобщо. Има символика: възелът трябва да се подновява непрекъснато - нещо като магия, като заклинание, всекидневен любовен знак..." Вероятно искаше да го изтръгне от живота, да го издигне, да го естетизира, да го разгърне в разказ, в роман, във филм. Не му беше дадено време за това...



Придойдоха трудни и напрегнати години,



години на страсти и омрази, на възторзи и горчилки. На една изложба Лора ме запозна със Златина - племенница е, каза, прави кукли и макети. После замина за Израел, никога повече не се върна, легна в чуждата земя. Живите продължаваха да се обичат, да се свързват и разделят, да пламтят, да страдат, да искрят от чувства. Понякога си спомнях Клавдия, нейното необикновено любовно признание, представях си я като разтърсваща скулптура на обожанието и верността в нозете на един... щастливец. И той късметлия, обикновено си мислех в такива случаи. Веднъж го видях в едно посолство. Представяха книга с преводи и трио цигулари свиреха между откъсите. Погледнах му обувките - бе с мокасини без връзки. Смутих се. Дали пък...

Не, каза сега Златина. Остарявали заедно, заедно се поболели, инсултите им се стоварили едва ли не едновременно. Мъчили се дълго, съпротивлявали се, неотвратимото дори ги вдъхновявало, давало им смисъл. Но битът им станал непосилен. И децата им се погрижили за тях. Погрижили се по странен начин: всеки взел своя си родител да го гледа в чужбина. Клавдия е в Ирландия, цигуларят в Квебек...

Това ме прониза, жегна ме, потръпнах. "Не е честно!" - извика нещо в мен. Нищо друго - и по лицето ми не следваше нищо друго да се прочете. Но Златина изглежда прочете повече.

Вгледа се в мен отблизо и сурово каза: "Ако съвсем не можеш да не пишеш за това, поне смени името й. В Ирландия също има интернет."

"Спокойно - отговорих, - ще сменя и твоето. Но първо ще опитам да не пиша..."