Някакъв стопанин спазарил циганин да му направи тухли за нова постройка. Когато получил поръчката, установил, че изпълнението е калпаво: тухлите се ронят, трошат се при изпускане, не прилягат една към друга. Зле отсечени, зле изпечени - негодни за свестен зид. Сгълчал циганина, а онзи обяснил: "Е, чорбаджи, няма го оня мат'риал отпреди девети септември."

Вицът е от времето на социализма. Мат'риалът като необоримо оправдание за качеството - това беше популярно в онези години. Толкова популярно, че и Манго го е знаел: нещо станало с пръстта, не е същата. Няма суровина за свестни тухли. Тази циганска хитрина в наши дни я чухме, дебелашки преработена за нуждите на политическата борба, но това не е нашата тема. Ще се спрем на суровината, с която авторът борави - на думите и на тяхната съдба през годините.

Големият европейски писател Валентини Распутин уж между другото казва, че с едни и същи думи са написани и бездарните, и гениалните книги. Това е убийствено вярно и винаги съм му се възхищавал. И в същото време - не е. Думите в едно калпаво и в едно талантливо произведение не са едни и същи - в зависимост от това как и с каква дарба са употребени, те имат различен цвят, различно внушение, различна художествена тежест. Това е предмет на дълго размишление, доказването му е трудоемко, макар че сравнението е възможно и на око. Но и извън тази съпоставка нашите думи не са винаги едни и същи, не са застинали и еднаквозначни. Понякога съм се питал: притежаваме ли ние днес за своята литературна зидария "тухлите" на Йовков, да речем, на Пенчо Славейков или - защо не? - на поп Минчо Кънчев! Имат ли те същите значения, същите нюанси, същия звук, които още притежават в страниците на техните книги? Без съмнение днешният писател не работи с думите на предците, времето е тъй властно и сурово към словото, колкото и към мисълта. Изкушавам се да проследя съдбата на някои думи, които откривам променени, ограбени или напротив - обогатени. Това винаги ме е занимавало, а напоследък - и редовно. Трупат се в размишленията думи и ги свързва само едно: не са същите. Постарому звучат, постарому се пишат, но вече не са същите. И откривам, че това лично ме засяга. Не знам при вас как е, затова ще бъда кратък...



КОНОП



Които помнят това растение в неговата първа, полезна и незаменима роля по българските земи, ставаме все по-малко. Днес значението на думата се прехвърля върху спорната и опасна растителност, която, казват, е превзела Българския Югозапад и освен като коноп е позната още като трева, канабис, хашиш, марихуана. От индийския коноп, което е първоначалното й име, постепенно отпада географското определение и тя изцяло поглъща и премахва първоначалното значение на думата, с която в книгите наричаха това "индустриално" растение, от което десетилетия тук получаваха влакно и семе, от семето - първокачествено конопено масло за технически нужди. В речниците може да се прочете, че е използвано в производството на въжета, но това не е съвсем точно. Селото - освен дето плетеше върви и въжета - тъчеше от него платно за ризи и за гащи, за чували и постелки. Иначе защо да го сее?

Всъщност в народния език коноп не бе на особена почит - гръсти бе разпространеното име на тази култура. Отглеждаха я на малки площи - просто за нуждите на домакинството. Растеше по-висока от човешки бой, гъста и непроходима. Ожънваха гръстите (или ги скубеха, виждал съм и двете) и на снопчета ги полагаха в реката. Виждал съм ги да киснат по бродовете и каруците да минават през тях. Ликото им се отпускаше и се отделяше. Сушаха ги и после почваха да ги "мънат". Във всеки двор имаше мелица - съоръжение от две успоредни дъски и между тях закрепена трета, подвижна. Слагаха снопче изсъхнали гръсти върху дъските и с подвижната многократно ги удряха, докато влакното остане върху тях, а сърцевината падаше под мелицата. Тази сърцевина бе снежнобяла, куха и твърда пръчка - паздерка. Гореше прекрасно и бабите с нея си палеха печката. Паздерка по уподобяване казваха още на дългия железен каменарски лост, а също и на висок и слаб гърчав човек.

Влакното, което оставаше отгоре върху мелицата, бяха самите кълчища. Повясмо от тези кълчища, почистено от остатъците на паздера, се слагаше на хурката и се предеше. Изсипваха кълчищата от чувала и ги скатаваха на повесма. Котките обичаха да играят в купа и оттам идва "Оплел се като коте в кълчища". Домашното платно, изтъкано от такава прежда, скъсване нямаше, срещаха се достатъчно майсторки да го избелят и изгладят така, че да отсрами всеки, който ще го облече.

Бях градско дете и не съм носил кълчищена риза. Това, което още откривам в думата коноп, го помня от летата в Беглеж. Обичахме да палим парчета от паздерки и да имитираме пушачи. Гълтахме пушек и кашляхме. Мъмреха ни и понякога ни пляскаха. Паздерката беше просто безвредна клечка. Нямаше и намек за това как един ден ще се пуши коноп (индийски) и какъв проблем ще произлезе от това. После дойде ТКЗС-то и сложи край на гръстите. Нямаше кой да се занимава с тях в социалистическото земеделие. Кълчищеният селяк премина към док и конфекция.

Няма кой да жали за това, разбира се, но думата се отклонява към други, нови значения. Утре ще легализират индийския коноп и той окончателно ще се намести в нея. Ще я завладее и ще прекрати връзката й с един живот, извървян от българите и довчера изразяван и съживяван от едното й произнасяне или - още повече! - прочитане. Дори само предчувствието за това ме натъжава...



КОПТОР



И тази дума не е на изчезване, напротив. В значението й на съборетина, на мизерно човешко обиталище тя се завръща - може да се каже дори, че е в настъпление.

"Клошар изгоря в коптор", "Журналисти извадиха дете от коптор", "Горя коптор в Максуда" "Мъж без крака бедства в коптор", "Дадоха име на бебето, намерено в коптор", "Плъхове нахапаха баба в общински коптор"...

Това са заглавия, намерени без особени усилия в Мрежата. Думата се завръща, освободена от гласните и негласните забрани да се намеква за мизерията на българския живот. Дори министър-председателят тези дни се изцепи: "Правили сме спорт в коптор!" Екзотичното тук е, че става дума за сграда, чието разпространено название е Дворец на културата и спорта (във Варна), една сграда, която се смяташе за архитектурно украшение на крайморския град. Това излиза извън традиционното значение на думата - да се употребява само за порутено, занемарено, опасно човешко жилище. И никога за други постройки: обори, яхъри, кошари, плевни, хамбари, колиби. Може да се отбележи, че прилагането на това й значение към един дворец е просто революционно...

В обичайното значение на коптор се разчитат презрение, пренебрежение и състрадание. Тя се завръща предимно през гетата и през развихрянето на бедността, която разцепва обществото. В нея има нещо зловещо и безнадеждно, това всеки, който е живял или само влизал в коптор, няма да забрави...

Уви, думата има и симпатично, дори оптимистично значение, но то е вече изветряло, погубено е с течението на живота. И за него порових в Мрежата, но го открих само веднъж... в един свой(?) текст от "Нерви и утехи" отпреди години. Изречението е: "Дълго време копторите му нощем пушели и припламвали и по тях закъснели пътници се ориентирали като по морски фар, че градът е близо." Разказва се за известен плевенски индустриалец от миналото, който, сирак и бездомник, започнал пътя си в бизнеса с правене на тухли. Копторите, които се споменават, са етап от технологията на това производство, когато отсечените с калъпите и изсушени тухли се подреждат в особени фигури и в тези фигури коптори те се изпичат и получават своята якост и практическа вечност. Процесът е непрекъснат и веднъж запалени, те горят и нощем, светят в полето.

В миналото хората са поръчвали или дори сами са правели тухлите за градежа на своите къщи и в думата са заложени не само симпатия, но и надежда, гордост, задоволство. "Струпал съм пет коптора тухли...", "Опекох пет коптора...", "Трябват ми още един-два коптора..." - това са фрази, заредени с план и перспектива, нямат нищо общо с покрусата и безизходицата, които се излъчват от останалото ни днес единствено значение. Разбира се, има и горчиви изключения, когато копторите тухли (пряко или преносно) след всички усилия и надежди се превърнат в... коптор. Това може да се случи на всеки, включително и на обитателите на дворците...



КОТЛОН

Думата си живее, разполага се в езика и изглежда извън всякаква опасност. Електрически котлон, газов котлон, котлон на печка. Но вече е претърпяла загуби: изчезна от живота незаменимият някогашен котлон с дървени въглища, господар на българската кухня в летните месеци. (Вглеждам се в изречението, но реших да не го поправям: не е чак такава рядкост нещо/някой, уж незаменим, пък да изчезне.) А сякаш вчера можеше да се купи от магазин: блестящо черен цилиндър с белезникаво-розова огнеупорна ядка, в която да свети жаравата от дървени въглища, а върху нея да къкрят гозбите на провинциалните наши домове.

Лете плевенският народ живееше по дворовете, под черниците и кайсиите, там протичаха игрите и домакинството, по котлоните вкусно димеше непретенциозното меню. Сутрин подреждахме кюмюра, драсвахме клечката и изправяхме върху него къс опушен кюнец. Котлонът изпращаше в небето сигнален стълб дим и скоро беше готов да приеме тенджерата.

В онези години по къщите нямаше друга кухненска техника. Една готварска печка и май нищо повече. Нито хладилник, нито пералня, нито машина за миене на съдове. Нямаше електрически котлони, както и микровълнови печки. Един фасул да стоплиш, трябва да разпалиш котлона. Беше необходим като самото ядене, само дето не трябваше да се добива с тежък труд. Е, не се заблуждавайте, че за автора е чак предмет на умиление - просто удивително е как забравяме подробностите на собствения си живот.

Котлонът беше и незаменим инструмент на махленското съжителство. Той открояваше и оголваше много от чертите на домакините: коя кога става и разпалва котлона, коя как и какво готви, на коя манджите й загарят, а тя обсипва с клетви и късмета си, и котлона. Имаше много начини да се задоволи пословичното плевенско любопитство и после да се обсъди всичко в тесен кръг - толкова тесен, че до вечерта всички в махалата вече бяха информирани.

Прочее, това любопитство за никого не беше тайна. Когато изгладнели от игри се провиквахме отдалече "Майко, какво готвиш?", неизменният отговор беше: "Голямата тенджера в малката". Главната семейна тайна бе надеждно заключена в тази кръшна и леко отмъстителна фраза.

Толкова за думите днес: само за няколко от речника на застрашените думи, отворен на буквата "К". За думи като доблест, чест, човечност, съвест, справедливост и пр. ще стане дума друг път...