България е страната на търговете. Все по-голяма част от продажбите минават през ситото на публичното наддаване. От 29.6 млрд. лева брутен вътрешен продукт разходите на бюджета са 12.7 - поне половината от тях се възлагат като обществени поръчки. Още 2 млрд. е външното финансиране по програмите на ЕС, заемите на Световната банка, ЕБВР и ЕИБ, всеки от които има своя собствена система за тръжно възлагане. Прибавете наум обществените поръчки на общините, на държавни монополисти и публични институции като НОИ и Здравната каса. Едва ли ще е пресилено да приемем, че общият обем на тръжните поръчки, плащани с обществени средства, е около половината брутен вътрешен продукт на нацията. Логично е да се запитаме



честни ли са българските търгове



и позволяват ли те безпристрастно да бъдат избрани най-добрите изпълнители и доставчици. Вносни и родни чиновници непрекъснато ни убеждават, че тръжната процедура е най-честният и най-пазарен способ за подбор. И наистина трудно биха се намерили аргументи срещу избора на оферти чрез открити, ясни, еднакви за всички правила и наддаване, стига публичните търгове да са достъпни за всеки при равни условия. Тук рухва прозрачната идилия на честния търг и илюзията за равния шанс за достъп на всеки производител и доставчик. Не става дума за



обичайните тръжни шмекерии,



познати на всеки, който поне веднъж е пробвал да участва в наддаване "на сляпо", без предварителна подготовка, разчитайки само на добро качество и ниска цена. Правилото "търг не се взема, той се дава" намира потвърждение във факта, че всеки конкурс е поне наполовина спечелен, ако предварителните спецификации и изисквания към продукта са така написани, че да осигуряват предимство на избрания вече партньор. Обичайно е да се изискват от участниците десетки документи и най-странни форми, та случайният участник въобще да не може да ги събере в краткия срок, който му дават. Има поне десетина добре познати способа за формулиране на спорни претенции и условия, които дават възможност на тръжната комисия да зачеркне без проблеми всеки нежелан кандидат. А все по-често наред с тези коварни практики у нас се прилага и



открита дискриминация



на дребния до среден по обем на дейността изпълнител или доставчик. Разгледайте един брой на "Държавен вестник" и вижте колко обяви съдържат изисквания като: "участниците трябва да имат обем на продажбите през последните три години от поне 10 млн. евро" или "участниците да се изпълнили поне пет поръчки от съпоставим вид и обем". Или изискването да имат поне еди колко си милиона капитал, да имат не знам каква си сума собствени оборотни средства или пък да са изпълнявали такива поръчки в няколко други държави. Ясно е, че подобни ограничения от раз отрязват достъпа на огромната част от фирмите. Често пъти чрез високо вдигнати летви фактически се налага забрана за участие на български фирми в търговете, плащани от българската държава или от заеми, които без друго всички ние ще връщаме - просто защото е предварително ясно, че в страната няма фирма, която да отговори на поставените изисквания. Нашите фирми нямат



защита срещу лицемерните забрани,



защото нито законодателят, нито чиновниците, договарящи външните програми за финансиране, са особено загрижени да гарантират честен достъп на прохождащи български фирми до сочните тръжни поръчки. Така вместо гаранция за честна конкуренция процедурата на обществените поръчки само гарантира, че малкият ще си остане дребен. Преди да е възникнал, вече се изражда пазарът на инвестиционни стоки, на строителни, транспортни и финансови услуги. Не е тайна, че само за да прескочат летвата на обемните рестрикции мнозина дребни конкуренти са принудени "да купуват име", т.е. да участват в консорциуми с (обикновено чуждестранни) гиганти, които получават лъвската част от приходите, макар нашенецът да върши цялата работа срещу трохи. Таксата за "име" достига понякога 30% от обема на поръчката. Нужно ли е да се самоглобяваме вместо



да наложим правила за забраните,



задължителни не само за обществените поръчки по българско право, но и за всички процедури по външни финансирания, които ще се връщат или се гарантират от българската държава и нейните ведомства. Трябва да има ясен критерий кои ограничения са неизбежни предвид естеството на поръчката и кога изискванията за обем са непозволено дискриминационни. Едно от безспорно нужните правила трябва да наложи във всички случаи консорциумите от участници да се разглеждат така, като че ли са една фирма - така ще е възможно няколко дори дребни фирми да се сдружават, за да надскочат бариерата на забраната. Аз бих отишъл и по-нататък, бих предложил условията на всички публични търгове да станат обект на контрол, включително съдебен за нелоялно ограничаване на конкуренцията. Иначе тръжната процедура често ще се ползва само за маскарад, легитимиращ задкулисни сделки.