Получавам възражения за мрачноватия тон и безнадеждните сюжети в текстовете си от последно време. Това не ме нервира, справедливо е, освен в едно: не в последно време, а въобще всичките ми книги, странички, че и колонки в този живот са не особено ведри (по старому - оптимистични, а по днешному - позитивни ) и не извикват радост и душевна лекота. Хуморът ми също бил мрачен, както и самото ми изражение - в живота и на снимка. Фотографите, преди да ме щракнат, непременно си поръчват усмивка, но после сами шкартират точно тези кадри. Дори в отлично настроение имам изражение на човек, на когото са му национализирани гемиите. Млад писател поседя на мойта маса, после се извини и се премести - уплашил се бил, че ще хване меланхолия. Според мен той я хвана и без моя помощ, защото напоследък все сумти по вестниците, че не го четат и не го познават по лице. А тогава просто изпусна, защото след него седнаха две засукани художнички и вечерта премина в шеги и закачки. Наслаждавах се да го гледам отдалече
как се взира в чашата си и се пита: какво стана?
Стана това, което обикновено става, и което заклетите веселяци цял живот не проумяват - животът, братлета, ни се сервира в сладко-кисел сос, комбинацията е непривична, но неизбежна. И градивна, здравословна. Мене, ако питате, горчивото е другият възбуждащ вкус. Малко амаро, тънко като жилка, може да спаси всяка провалена рецепта. По-важно е кога се поднася, в коя част на житейското пиршество. Мога да разказвам, но дълга е тя...
Марко Ц. е внимателен и отзивчив съсед, цял живот млекар и сиренар в някогашната "Сердика", любител на документална проза и мемоари. Казва, че не обича съчинени истории, възбужда го миналото едно към едно. Не му обяснявам, че както в мемоари се съчинява и лъготи, така в никоя друга проза не се случва. Не му казвам и много други неща от занаята, защото не искам да го изгубим за българското читателско дело. В края на краищата, ако нещо в една книга е утаено или преиначено, в друга книга може да го срещнеш достоверно, както се е състояло. На тази тема си споделяме по едно малко "Джак Даниелс" или, както обича Марко да поръчва: "Едно голямо във вид на две малки". Сервитьорките много кръшно посрещат тези му заявки. И литературата, и напитките Марко ги обича без примеси, чисти, гарантирано безвредни. Има професионална подготовка, химик е от хранително-вкусовата промишленост, знае кое и как.
Мислех си, че това е причина да поръчва неизменно "Джак Даниелс", марка прочута с чистота и изрядна дестилация. Споменах го и той не отрече. "Производството - каза - е кристал!" Но причината е друга: "Този Джак - обясни Марко - е колега. Бил е диабетик." Марко от години осмисля болестта си, смята, че кръвната захар в цифри изразява някакви особени качества на личността, радостно се изненадва, когато научава, че имена от историята или от върховете на днешния свят имат това ендокринно нарушение, с някои от тях открито се гордее. Сигурен е, че именно страданието им е, което ги е издигнало в някаква степен, в някаква област, въобще в някакви важни пластове на живота. Не разказва много, но съм сигурен, че ако му се поръча, незабавно ще представи списък на
100-те най-велики диабетици на всички времена
Много внимавам да не би неволно с нещо да го насърча за това - опасявам се, че ще ме включи в стотицата. Защото е открит запалянко на "Нерви и утехи" и губим ценно време да ми тълкува всяка поредна колонка.
Но с друго е Марко важен за нашето внимание. Той умее по неподражаем начин да разведрява и най-тъжните обстоятелства на живота, да изведе до абсурден, наглед налудничав оптимизъм и най-зловещата тема, да изцеди капка мед от катрана и да завърши с почти принудителна усмивка всяка сърцераздирателна ситуация. Тези дни срещнал нашия общ познат Г.В., който му се оплакал от живота. Г.В. се бе впуснал в политиката, преживя известен удържим възход, бе изпаднал във възгордявания и снизходителност към околните, но после партията му фалира, излетя от играта, за капак му извадиха и досие и сега трепти, захожда в изолация. Оплакал се Г. на Марко: не му се живее, всичко му е в повече, отникъде радост и надежда, иде му да легне и да умре, ама и това лесно не става. Марко решил да го разведри и му се похвалил: в това отношение самият той бил уреден - ако му дотегне животът, почва да яде пасти, торти и сладоледи, баници и тутманици, сладка и конфитюри, шоколади и нутели, всичко забранено, което без проблеми и с наслада гарантирано ще го вкара в гроба. Тогава тъжният Г. се ударил по челото: спомнил си, че имал начало на цироза, придобита при престоя му в политиката. "Аз - рекъл - май съм по-добре от теб. Сладкото бързо омръзва, почва да накъртва. А аз ще ползвам скара и луканки, вино и твърд алкохол, а също и каквото гурме ми се мерне пред очите и така, от трапеза на трапеза, ще се избавя от този противен живот... Лошото е - добавил след като помислил, - че ако я подкарам така, май няма да ми се мре."
От мисълта, че на него се падала по-приятната смърт, очите му светнали, освежил се. Отишли с Марко за начало да ударят по едно... "Джак Даниелс". Посмели се от сърце. Двама веселяци в третата възраст. Сега и Марко разказва и се смее. Радва се, че го е баламосал и го е отклонил в положителен коловоз. Смея се и аз - дърти мъже, а как вдъхновено се надлъгват. Но това е животът, а литературата прилича на него: и когато почне мрачно, нерядко завършва с усмивка.
Само дето винаги има някой, който иска да се смее последен и от това произтичат всевъзможни пакости...
|
|