:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 440,683,546
Активни 666
Страници 26,111
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Оптимистична елегия

Калин Донков
Получавам възражения за мрачноватия тон и безнадеждните сюжети в текстовете си от последно време. Това не ме нервира, справедливо е, освен в едно: не в последно време, а въобще всичките ми книги, странички, че и колонки в този живот са не особено ведри (по старому - оптимистични, а по днешному - позитивни ) и не извикват радост и душевна лекота. Хуморът ми също бил мрачен, както и самото ми изражение - в живота и на снимка. Фотографите, преди да ме щракнат, непременно си поръчват усмивка, но после сами шкартират точно тези кадри. Дори в отлично настроение имам изражение на човек, на когото са му национализирани гемиите. Млад писател поседя на мойта маса, после се извини и се премести - уплашил се бил, че ще хване меланхолия. Според мен той я хвана и без моя помощ, защото напоследък все сумти по вестниците, че не го четат и не го познават по лице. А тогава просто изпусна, защото след него седнаха две засукани художнички и вечерта премина в шеги и закачки. Наслаждавах се да го гледам отдалече



как се взира в чашата си и се пита: какво стана?



Стана това, което обикновено става, и което заклетите веселяци цял живот не проумяват - животът, братлета, ни се сервира в сладко-кисел сос, комбинацията е непривична, но неизбежна. И градивна, здравословна. Мене, ако питате, горчивото е другият възбуждащ вкус. Малко амаро, тънко като жилка, може да спаси всяка провалена рецепта. По-важно е кога се поднася, в коя част на житейското пиршество. Мога да разказвам, но дълга е тя...

Марко Ц. е внимателен и отзивчив съсед, цял живот млекар и сиренар в някогашната "Сердика", любител на документална проза и мемоари. Казва, че не обича съчинени истории, възбужда го миналото едно към едно. Не му обяснявам, че както в мемоари се съчинява и лъготи, така в никоя друга проза не се случва. Не му казвам и много други неща от занаята, защото не искам да го изгубим за българското читателско дело. В края на краищата, ако нещо в една книга е утаено или преиначено, в друга книга може да го срещнеш достоверно, както се е състояло. На тази тема си споделяме по едно малко "Джак Даниелс" или, както обича Марко да поръчва: "Едно голямо във вид на две малки". Сервитьорките много кръшно посрещат тези му заявки. И литературата, и напитките Марко ги обича без примеси, чисти, гарантирано безвредни. Има професионална подготовка, химик е от хранително-вкусовата промишленост, знае кое и как.

Мислех си, че това е причина да поръчва неизменно "Джак Даниелс", марка прочута с чистота и изрядна дестилация. Споменах го и той не отрече. "Производството - каза - е кристал!" Но причината е друга: "Този Джак - обясни Марко - е колега. Бил е диабетик." Марко от години осмисля болестта си, смята, че кръвната захар в цифри изразява някакви особени качества на личността, радостно се изненадва, когато научава, че имена от историята или от върховете на днешния свят имат това ендокринно нарушение, с някои от тях открито се гордее. Сигурен е, че именно страданието им е, което ги е издигнало в някаква степен, в някаква област, въобще в някакви важни пластове на живота. Не разказва много, но съм сигурен, че ако му се поръча, незабавно ще представи списък на



100-те най-велики диабетици на всички времена



Много внимавам да не би неволно с нещо да го насърча за това - опасявам се, че ще ме включи в стотицата. Защото е открит запалянко на "Нерви и утехи" и губим ценно време да ми тълкува всяка поредна колонка.

Но с друго е Марко важен за нашето внимание. Той умее по неподражаем начин да разведрява и най-тъжните обстоятелства на живота, да изведе до абсурден, наглед налудничав оптимизъм и най-зловещата тема, да изцеди капка мед от катрана и да завърши с почти принудителна усмивка всяка сърцераздирателна ситуация. Тези дни срещнал нашия общ познат Г.В., който му се оплакал от живота. Г.В. се бе впуснал в политиката, преживя известен удържим възход, бе изпаднал във възгордявания и снизходителност към околните, но после партията му фалира, излетя от играта, за капак му извадиха и досие и сега трепти, захожда в изолация. Оплакал се Г. на Марко: не му се живее, всичко му е в повече, отникъде радост и надежда, иде му да легне и да умре, ама и това лесно не става. Марко решил да го разведри и му се похвалил: в това отношение самият той бил уреден - ако му дотегне животът, почва да яде пасти, торти и сладоледи, баници и тутманици, сладка и конфитюри, шоколади и нутели, всичко забранено, което без проблеми и с наслада гарантирано ще го вкара в гроба. Тогава тъжният Г. се ударил по челото: спомнил си, че имал начало на цироза, придобита при престоя му в политиката. "Аз - рекъл - май съм по-добре от теб. Сладкото бързо омръзва, почва да накъртва. А аз ще ползвам скара и луканки, вино и твърд алкохол, а също и каквото гурме ми се мерне пред очите и така, от трапеза на трапеза, ще се избавя от този противен живот... Лошото е - добавил след като помислил, - че ако я подкарам така, май няма да ми се мре."

От мисълта, че на него се падала по-приятната смърт, очите му светнали, освежил се. Отишли с Марко за начало да ударят по едно... "Джак Даниелс". Посмели се от сърце. Двама веселяци в третата възраст. Сега и Марко разказва и се смее. Радва се, че го е баламосал и го е отклонил в положителен коловоз. Смея се и аз - дърти мъже, а как вдъхновено се надлъгват. Но това е животът, а литературата прилича на него: и когато почне мрачно, нерядко завършва с усмивка.

Само дето винаги има някой, който иска да се смее последен и от това произтичат всевъзможни пакости...







 "Смея се и аз - дърти мъже, а как вдъхновено се надлъгват. Но това е животът, а литературата прилича на него: и когато почне мрачно, нерядко завършва с усмивка. Само дето винаги има някой, който иска да се смее последен и от това произтичат всевъзможни пакости... "
20
6193
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
20
 Видими 
02 Юли 2015 20:42
Хубаво!
02 Юли 2015 21:13
Майсторе

Тази елегична настройка и при мен е много силна - все към такива автори ме тегли. Даже имам един много вреден навик - в предкласичните концерти втората част винаги е тъжна, и аз често слушам само нея. Ето един пример (специално този концерт обаче го слушам целия - той е велик от началото до края):

Натисни тук
A. Marcello - Oboe Concerto in d minor
02 Юли 2015 22:07
Ха така!
Че то...
02 Юли 2015 22:50
Приятно е человеку да чете подобни личности!
03 Юли 2015 00:22
Пак чудесно нещо от бачо Калин. Позитивнооптимистично!
Освен това, разказ и за колега - химик...
***
Уни, винаги съм те отъждествявала с втора част на концерт, винаги, но вчера ми се случи да слушам... парчета, та след адажиото от 23 (пиано) на Моцарт, следваше
рондото от първия (пиано) на Бетовен...Та си помислих, че може някак си да си се зарадвал.... дистанционно ... и да съм го усетила.
03 Юли 2015 06:16
Господин Донков , Вие сте най-добрият колумнист на в. Сега и си го знаете.
Затова няма да се разпростирам, ами направо минавам по същество :
Наздраве с Джак Даниелс.
Разбирате не само от писане , ами и от пиене.
Подозирам че и от други работи.
Да сте жив и здрав дълги години да подпирате колонката за наше удоволствие.
03 Юли 2015 08:56
Унперсон!Намирам сравнението Ви на статията на Калин Донков със концерта за обой в ре минор на Александро Марсело за доста подходящо.Не съм човек на изкуството ...техничар съм но си мисля ме изкуството като цяло също се подчинява на някакви правила или канони както ги наричат та за това не е чудно че писаното слово на Бачо Калин се родее с музиката.Сигурно е така от векове...не си мисля че правя откритие.
03 Юли 2015 09:53
Ето още музика подходяща за сравнение:

Натисни тук
Gluck - Orfeo ed Euridice - Dance of the Blessed Spirits

Предкласиката е смазваща понякога - напомня за вълшебни състояния на човешкия дух които дори в класическия период вече са загубени.
03 Юли 2015 10:30
За статията, ,
По принцип съм почитател на класическата ракия, но довечера ще вкарам по случая един-два джака...
03 Юли 2015 11:22
Принципно тъжното е в основата на хумора.
Не случайно клоуните са тъжни, но ни разсмиват.
А Джак Даниелс все съм го пропускал досега.
Май трябва да взема да го опитам.
Ако ще се мре, с нещо хубаво да е ...
03 Юли 2015 13:40
XYZxyz
03 Юли 2015 11:22
Принципно тъжното е в основата на хумора.
Не случайно клоуните са тъжни, но ни разсмиват.
А Джак Даниелс все съм го пропускал досега.
Май трябва да взема да го опитам.
Ако ще се мре, с нещо хубаво да е ...

Стига бе! Американско уиски!
Бъди патриот!
Само "Мека топлина"!
03 Юли 2015 13:52
Свежо
03 Юли 2015 14:57
И аз го харесах, особено
...преживя известен удържим възход
03 Юли 2015 15:09

това с усмихнатите/неусмихнати снимки ми е до болка познато
04 Юли 2015 23:55
Господин Донков
А за уискито, сетих се че имам едно "Jack Daniel's Sinatra selekt". Възхитително е...
05 Юли 2015 00:25
Най-тъжната музика която някога е съществувала (пак предкласика):

Натисни тук
Purcell ( Arr. Stokowski) Dido's Lament

Дидона е изоставена от Еней и се самоубива. Ето и сцената от операта:

Натисни тук
Henry Purcell - Dido and Aeneas - Dido's lament
05 Юли 2015 22:47
Вълнуващото четиво е като хубавата музика- топли душата.
Trumpet Concertos Vivaldi, Marcello, Albinoni, Tartini, Cimarosa- Alison Balsom
05 Юли 2015 22:59
И още една вълшебница.
Viviana Guzman, flute-Dance of the Blessed Spirits by Gluck
05 Юли 2015 23:28
Като каза вълшебница та се сетих за Anne-Sophie Mutter - ето това изпълнение на Дяволските трилери:

Натисни тук Първа част

Натисни тук Втора част

Тук всичко е вълшебно - почти съм склонен да повярвам на Тартини който твърдял че дяволът му се явил насън и му изсвирил сонатата. Няма такава музика в този период (1713 г.). Финалът, точно в това изпълнение и с тези цветя накрая, е умопомрачителен - имало е случаи когато съм го слушал (само него) поне 20-30 пъти подред.
06 Юли 2015 14:31
Все си мисля, че повече няма какво да ме изненада в музиката и току открия някой бисер.
С Тартини може да ти отиде ноща като нищо.
Allegro assai Andante Allegro assai
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД