Ако не знаеш кой си, ще ти издаде удостоверение за това първият по-силен и по-умен от тебе. И ще те нарече свой поданик, свой последовател, свой питомник, свой роб - според апетитите и нормативите си. Ако не знаеш къде искаш да отидеш, той ще ти каже къде - дори ще го нарече "светлото бъдеще", докато те кара натам. И така ще ти набие в главата новото знание по време на пътя, че когато пристигнете в поредния краварник или овчарник, или дори кланица - няма и да разбереш къде си.

Такива съмнителни афоризми си съчинявам, когато мисля за миналата и съвременната история.

Ние сме твърде податливи на различни колебания: какъв тип идентичност си иззидахме, та така да си строим и държавно-политическия конструкт; каква ни е историческата, етническата и религиозната същина, та така да си подбираме съюзите и моделите. Имаме ли способности за автентично културно съзидание, та покрай него да си помпаме националното самоуважение, или сме махнали вътрешно с ръка на такива усуквации и си караме в имитативния коловоз след по-знатните и големите, доволни в крайна сметка от



политическия си и всякаквия друг провинциализъм,



който ни се полага при такава нагласа - това е уют в крайна сметка.

Наскоро гледах и слушах за новоиздигнатия паметник на Елиас Канети в Русе и нещо, за мое учудване, ме подразни в телевизионните и радиосъобщенията. Взех да анализирам какво и защо. Да не би случайно писателят да не е достоен? Че Канети е честен, задълбочен мислител, освен това с човеколюбива философия автор - заслужава си монумента. Да не би изпълнението да е претенциозно и кичозно - не, Чапкънов е професионалист, свършил си е работата. Какво тогава?

Изведнъж ми просветна: "Единственият ни Нобелов лауреат", "единственият, роден в България, носител на Нобелова награда", "лауреатът на Нобелова награда, роден в България..." - така се натъртваше непрекъснато за станалото. И ми домъчня за племето ми. То, няма защо да се лъжем, не чете масово и в захлас Елиас Канети. Може би журналистите, отразяващи събитието, са чопнали по някой цитат по повод паметника, но никой у нас не прелиства ката ден и не заспива с книга на Канети под възглавницата - това е сигурно дори ако видим продаденото от тиража на писателя, издадено у нас. Само че Нобелът, ах Нобелът - така бленуван от поколения български достойни и недостойни списователи, е станал нещо като печат за ценностов принос, непререкаем връх в парадигмата на културните стойности - дори в масовото съзнание. Ние си нямаме Нобел - уф, мъка и комплекси за малоценност - ала ето, имаме си обаче все пак един - макар бил едва детенце петгодишно, макар еврейче от Австрия, но и ние сме барнати чрез него от високото признание... А то е - винаги, забележете - изотвън, от богати и чужди места. Вътрешно признание или си нямаме - или не го признаваме особено - я се е уредил, я си е платила, я един друг се държат като свински черва - в кинаджийската, литературната, политическата - или която и да е друга мафия. (Не че го няма.)

Но отвън - ах, отвън! - това е истинската оценка, там е високото и непререкаемото.

Ерго - не на Канети



е този паметник, а на Нобел



На комплексите ни по него. В руслото на същата тема се стигаше до комични парадокси - кадърни или абсолютно посредствени люде да размахват дипломи за мъж, жена, творец или не знам какъв връх на годината, издадени от Кеймбридж, видите ли, или от Оксфорд, а печално наивни журналисти да ахкат и охкат от възторг край тях... И кадърни или абсолютно некадърни творци да си правят умел пиар с "награда от ЕС", "признание от Холивуд", "киноприз от Рим".

Няма да крия - и аз съм участник в такива експерименти - веднъж в един фестивал в Брюксел ми преведоха и пуснаха като афиш стихотворение по спирките - ах, успех, ах, колко е дълбоко... Такива бяха коментарите, които слушах, докато си криех иронията и депресията дълбоко в петите.

Че същото нещо си стои десетилетия преди това напечатано в книжките, никому не е интересно. То си е и синдром, всичко това, не само наш. "Мартин Идън" на Джек Лондон е за същото.

В България обаче имаме нужда - ако не стане задължителното включване на Канети в училищните програми, тоест изучаване по задължение, както предложи една от инициаторките за паметник на писателя, от преосмисляне на нашите ценностни парадигми. За целта предлагам да си турим един паметник в съзнанието - аз имам такъв. На категорично отказалия Нобелова награда Жан Пол Сартър. Той твърди, че я отказва, защото: "...не искам да приемам никакви награди нито от източните, нито от западните висши културни инстанции, тъй като прекрасно разбирам за какво съществуват те... Добре разбирам също, че сама по себе си Нобеловата награда не е литературна награда на западния блок, но са я направили такава, и затова станаха възможни събитията, които излязоха извън контрола на шведската академия."

Някои твърдят, че Сартър отказал Нобела от суета - просто бил обиден, че първо дали наградата на Камю, а едва след това - на него. Може и така да е, но все пак я отказва. Както статуетката, така и огромната сума пари.

Когато се научим да вдигаме паметник и на такъв вид суета, може да се бухнем от провинциализма в екзистенциализма - директно, в национален план. Не знам дали ще ни хареса, но - движение си е.