:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 427,313,078
Активни 78
Страници 160
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Стените остават

Калин Донков
Възрастна дама ми донесе 11 стихотворения, написани от наскоро починала близка приятелка. От младини покойната била безнадеждно влюбена в красив, притегателен, а по-късно и известен мъж, до когото нямала достъп и никога не направила опит да му открие любовта си. Преживяла всичките си дни, погълната от това чувство, и животът й бил напълно лишен от истински вълнения, от истински драми и дори копнежи, освен единствения - по него. С лекота правела всичко, съдбата сякаш сама й отваряла вратите, в професията си била уважавана и предпочитана, издъхнала заобиколена от племенници и братовчеди като в стар английски сериал, но празнотата, породена от несподелената любов, я правела да се усеща безрадостна и безполезна.

От опит знам, че когато отпечатам някоя любовна история ("Връзки", бр. 138 от м. юни), в пощата ми и по телефона зачестяват всякакви сантиментални балади, лични драми и споделени съдби. Това не учудва, нито смущава - тези житейски подробности са най-съкровени и най-трудни за споделяне и читателите получават подтик, а и се подсещат къде могат да излеят претоварената си от чувства душа. Това е част от авторовата орисница и аз не се оплаквам, освен от това, че повечето излияния ужасно си приличат,може би защото по някакъв свой път и по своя си причина са станали някак преждевременно литературни и от това - еднообразни. Но понякога се случва нещо като този път: идва една дама с 11 стихотворения и ми разказва за своята приятелка - поетеса от последните месеци на живота си, певица на премълчаната любов.

"Началната й плахост - обясни дамата - с времето се превърна в гордост. Боеше се повече да го доближи, от страх, че в тази близост може да се нарани. Не вярваше, че е способна да го завоюва и аз мисля, че беше точно така. Странно, но дори споделената любов рядко продължава цял живот, а нейната, тайната, бе в сърцето й до последния му удар."



Бе работила в библиотека (оттам ме и познаваше)



и това си личеше в речника й. Вероятно й бе по-лесно да ми изложи всичко като някакъв литературен сюжет. Но в любовните сюжети винаги има нещо по-раздвижено, повече драматизъм, кулминация, огън, страст, изневяра, или дори гняв, отмъщение, жертвоприношение. В този имаше само една раздяла, без да бе имало среща. И една тайна, която не бе намерила нито случай, нито кураж да се разкрие. Животът бе преминал в (сладостно или мъчително?) любовно изтощение и с края си го бе прекратил. И целият резултат от всичко бяха тези 11 стихотворения. Докато ги четях обаче, разбирах, че нищо не е прекратено...

Познавам десетки хора, които в края на живота си "прописват". Някои - от свободно време. Други - поради някакво предразположение от младини. Трети - наистина вдъхновени от желание за изява, за популярност, за литературна слава. Мога да ви назова мъже, настина известни и наистина прославени в своите области, комично привлечени на старини от лавровите клонки на поезията. Повечето от тях просто стават за смях. Но има и поети, за първи път взели перо в залеза на дните си, които понякога ни оставят самородно, честно, покъртително сбогуване.

Нашата поетеса без друго беше от тях. Веднага улових, че правилата на поезията не й бяха непознати. То се вижда кога човек ги знае, за да ги... наруши. Бели стихове и само тук-там, като за сюрприз - римувани. Бе оставила изповедта да се излее свободно и без намеса да заеме своята форма. По нищо не личеше, че това са стихове от последните й месеци. Оставяха впечатление, че се разполагат в един цял човешки живот. Обектът присъстваше в трето лице, по-скоро присъстваха очи, скула, стъпки, глас, коси. Ръце, поглед, вежди, мълчание. Една разрушаваща въображението платоничност, която в българската "женска" поезия не можеш със свещ да намериш. Ако някой може да обясни какво точно в поезията наричаме "органичност", то тази бе точно такава. Единайсет стихотворения, написани на прощаване, за спомен, за последен знак от любовта. Но за кого бе този знак? Какво можех аз да реша и да предложа? И въобще бяха ли те предназначени за чужди очи? Бяха ли предназначени дори за онзи, който се мяркаше в тях повече като силует, отколкото като поетичен образ? Не беше ли възможен унизителният шанс да ги посрещне той с незаинтересовано вдигане на рамене?



Срещата ни бе в лятното кафе пред Народния театър,



минаваха лица от сцената и от екрана, някои поздравяваха или разменяхме по две-три думи. Жената питаше по нещо за този-онзи, после сякаш се засрамваше и се връщаше към нашия разговор. Признах й, че стихотворенията ми харесват, дори някак вътрешно ме насълзяват. Имаше между тях няколко, достойни за която и да е антология на любовната поезия. Но какво да ги правим? Единайсет стихотворения не стигат за книга. Да ги отпечатаме по четири-пет не бе невъзможно, но къде, ако искаме да ги прочетат повече хора? (Признавам, че мислех за "Преса", а ето че и "Преса" затвори врати.) И въобще бяха ли й оставени за печат, или просто така, за да не се разпилеят от черния вятър на смъртта? Жената се замисли и реши, че трябва да поразсъждава.

Разбърках листата, преди да й ги върна. Там имаше едно стихотворение "Стена". Такова заглавие имам и аз, може би затова го прочетох отново. И отново. И пак. За стената, която има между двама души. Никой от тях не я е издигал, а тя съществува и ги разделя. Под тая стена съм се родила - пише поетесата, зад нея живях и под нея ще легна. Събарях стени в живота си, тази стена си стои. Няма да ме има, а стената ще остане. Ти така и няма да узнаеш за нея. Ще остане и дори няма да ти спомня за мен... Преразказвам го сбито, а преразказът пак е по-дълъг от самото стихотворение.

Мисля сега, дали не се раждаме с вече издигнати стени между нас и други хора, светове, планове, със стени между бъдещето ни и нас, между любовта и нас, между нас и шанса на живота ни, смисъла и предназначението ни. Дори между двама души, понякога без повод, без причина, необяснимо се издига стена, която те са открили вече издигната, сякаш си е била там от Сътворението. И те никога не я прескачат. Обикнат литературен образ е вратата, която можем или не можем да отключим. Е, стената не може да се отвори, тя може само да се събори. Понякога в света, твърде рядко, става нещо и рухват хиляди такива стени. Но не всичките, както разбираме днес. Тогава светът за малко не изглежда същият. Защото от тухлите и камъните на съборените стени най-често израстват нови. Просто те не стават за нищо друго освен за стени. Живеем в един Вавилон наопаки. Там с разделението на езиците стените рухнали. Тук, като загубихме общия си език, стените се вдигат и вдигат...

Това е друга тема, за друг петък, може би дори за друго време. Нашето се оказа без воля да се откаже от стените. Ние живеем между тях, понякога ги блъскаме с юмруци и чела, докато свикнем и се примирим и докато някое послание от небитието ни застигне, за да ни развълнува тъмно, тръпно, до спиране на сърцето. Но дори тогава един въпрос отсъства от нашите правилни размишления: при толкова издигнати стени, какъв е смисълът да добавяме и своите?
 Гюстав Доре. "Объркването на езиците", 1865 г.
9
6978
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
9
 Видими 
06 Август 2015 19:27
...безнадеждно влюбена в красив, притегателен, а по-късно и известен мъж...
Боко???
06 Август 2015 20:17
Орисия !
Орисница е тази която орисва !
Или?
07 Август 2015 00:02
За тези, които са го пропуснали Връзки
07 Август 2015 00:23
Това ме подсеща за едно интервю на Roger Waters. Разбира се, че ставаше дума за "The Wall" и как албума се превърна в символ на промяната. Без излишен патос г-н Waters изрази съжаление, че най-здравите стени все още са непокътнати -- тези, които се намират в главите ни.
07 Август 2015 00:37
Без излишен патос г-н Waters изрази съжаление, че най-здравите стени все още са непокътнати -- тези, които се намират в главите ни.

В главите ви.
07 Август 2015 02:07
Хубаво написано!
07 Август 2015 05:20
И на мен ми хареса. Ще е хубаво да се публикуват. Но нещо недоразбрах -в следния цитат -
Тук, като загубихме общия си език, стените се вдигат и вдигат.
- къде е "тук"? България ли? Ако "да", кой (какво) е общият език, който вече не е общ или изобщо го няма?

07 Август 2015 21:33
Както ръкописите не горят, така и стените не падат. Справка: Великата китайска стена...
09 Август 2015 15:00
Поздравления за Калин Донков!!!
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД