Папата призова да се забрани ядреното оръжие... Това ми харесва така, както ми харесват всички идеи, на които не е дадено да се осъществят в обозримо бъдеще. Не е нужно да си пророк, за да го знаеш. Но работата на религията, особено на религиозните лидери, е да казват и неща, които карат човек да посърне... Дори да е президент или милиардер. Като онова в Библията, че по-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Царството небесно... Въпреки че гледах интерпретации на превода, в които се говори, че става дума не за камила, а за въже от камилска вълна, пак е ужасно комунистическо изказване, съгласете се.

Папата не е комунист и идва от Запад, само че от бедния Запад. Пък всички големи религии, както правилно е забелязал Йосиф Бродски, ги е създал Изтокът... Дори комунизмът с неговата квазирелигиозна ритуалистика и хилиастични обещания е източно построение, поне в практическите си реализации. Изтокът и Западът, при цялата относителност на географската идентичност на тези понятия, са отдавна обособени категории в политическото, културното, религиозното и философското пространство. По някакъв начин те прокарват черта и в нашето, българското общество, но



се съчетават или конфликтуват



в главата на отделния индивид по цял свят.

Веднъж разказвах за стария турчин, румънски гражданин всъщност, който ми сподели емоционалните си пристрастия по геополитиката по най-странен начин. За целта този слаб в езиците, но силен в пристрастията челебия използва футбола. Бяхме в Истанбул на един семинар, челебият бе си сръбнал малко забележителна анасонова ракия и почна да ми споделя с малко думи, но с много убедителност своите етнически и географски привързаности. Заклеваше ме и аз да съм така. Ето той самият, ако играе примерно Сърбия срещу Швеция, винаги е за Сърбия. Ако играе Албания срещу Испания, винаги е за Албания. Ако играе Русия срещу Франция, винаги е за Русия... Ако играе България срещу Австрия, винаги за България...Тоест винаги на страната на Изтока. Питах го - а ако играе Турция срещу България? Еее, вдигна ръце челебият, демек - недей хитря чак толкоз. За Турция все пак щял да е в такваз ситуация, призна той патриотично.

Беше ми интересно как той схваща левантинския Изток като нещо "наше" и "общо", като някаква близост и общи порядки, с може би тромави, но познати административни и комуникационни табиети... Е, може би с повече корупция, но и с патриархалност повече, с уважение на по-младия към по-стария, на по-низшестоящия към по-висшестоящия, на жената към мъжа, на нормата към авторитета, а не обратното. Запомних добре този мъж, толкова ясен, макар и оспорим, в приоритетите си.

И благодарение и на него донякъде мисля,



че демокрацията и деспотията са позитивно и негативно натоварени понятия



само в нашите глави. В настоящите си манталитетни особености и пристрастия ние сме подвластни на стереотипи и предпочитания, за които понякога не си даваме сметка. Демокрация, при това народна, ние наричахме и тоталитарното общество. Щото термина ни харесва, не друго. В същото време, дори сега, е достатъчно да видите взаимоотношенията в едно министерство или в някоя голяма фирма, или дори в едно правителство по тези ширини, за да установите, че двете тенденции в колективните взаимоотношения и изграждането на социалната стратификация са живи и в непрестанна борба. Те се борят и в нашето общество - с променлив резултат. В добрите си проявления това, което наричаме "западен модел", се проявява като уважение към закона, като по-висока автономия на личността и по-висока независимост в мненията и поведението в най-различни структури. В лошите си проявления - като склонност към анархия и асоциалност, като разпад на традициите и морала. В добрите си проявления пък това, което наричаме "източно", се проявява като уважение към авторитетите в държавата и семейството, като здравословна патриархалност и стремеж към единение и колективизъм. А в лошите - като подмазвачество, изкупващо ниска компетентност в различни области, като корупция по всички етажи и липса на почтение към писаните закони.

За мое учудване нещо подобно е отбелязал преди повече от 130 години руският мислител и дипломат Константин Леонтиев, когото вече цитирах тук по друг повод. Във "Византинизмът и славянството" той не само развива могъща апологетика на наследения от Русия византийски имперски модел, но стига и до екзотични наблюдения: "Любопитно е, че откакто мюсюлманите в Турция се запознаха повече със Запада и с нас - руснаците, при все многобройните войни и стария ни антагонизъм с Турция, то ние много повече се харесваме на много турци и с личния си, и с държавническия наш характер, отколкото западните европейци. Църковният характер на нашата империя им внушава уважение: те откриват в тази черта много общо с религиозния характер на собствената си народност. Нашата дисциплина, нашата почтителност и покорност ги омайват, те казват, че това е нашата сила, завиждат ни и ни сочат като добър пример за подражание... Турците и днес харесват нас повече, отколкото харесват българите и сърбите, а и гърците..."