71 тела в камиона ковчег се оказаха, уви, с българска следа. Биха могли да са с всякаква, но все пак е срамота за нас - поредна неприятна, намирисваща на морален упадък и готовност за мръсни услуги при бездарно изпълнение.

Не знам какво ще изнесе унгарското следствие, скоро ще разберем. И без него обаче историята е тормозещ въображението съвременен кошмар. Ще ви кажа още нещо - нов пример е за едно екстравагантно на пръв поглед твърдение - че не изкуството повтаря живота, а обратното. Преди над 30 и повече години гледахме у нас потискащ трагикомичен филм на турчина Бай Окан - "Автобусът". (Комичното всъщност беше много, но някак се разтваряше и бърже изтля като спомен в тази натуралистична до гърч история.) Филмът беше забранен в Турция по политически причини, маскарял достойнството на комшиите, не знам дали и днес е така. Яркият сюжет беше за автобус, натоварен с анадолски икономически емигранти към богатия Запад - Германия по-точно. Автобусът бе натъпкан с прости селяни, които техен по-отворен земляк мошеник, вече натурализиран в Германия, ловко ограби по пътя към обетованата земя. По-точно, прибра им тескеретата и мижавите парета, а автобуса заряза на градски паркинг заедно с хората вътре. За разлика от тези 71 мъченици в новините, повечето от чобаните във филмовия автобус останаха живи, макар неколцина също да погинаха, повлечени от сюжетния поток - кой пребит от скинхедс, кой замръзнал на крайречния парапет, кой просто от глад и шашардисване... Тези, които не напуснаха автобуса, до края ги беше страх дори да надзърнат навън. Непонятната нова среда за тях бе не само културен шок, но и враждебно, неразбирамо пространство с цялата си лъскавина, луксозност, изкусителност. Те си седяха, притиснати един в друг, в завонялото вече возило, дори пикаеха вътре, докато от автобуса навън не зацърцори тънка миризлива вадичка. Накрая дойде полицията, пристигна и кран, изкарваха ги един по един - мръсни, вонящи, нещастни. Землякът им мошеник, барнат в зелен панталон и червено сако, през това време се напиваше и развличаше с парите им в публичен дом с грозни проститутки, една от които май го пребара накрая, подобно на нашия Господин за един ден.

Така става при рязък и неподготвен



сблъсък между световете,



искаше сякаш да внуши Бай Окан с изкуството си, почерпено от емигрантския му опит.

Но онова тогава беше все пак изкуство; това днес е живият живот. Живият живот се оказа по-гаден и смъртоносен от изкуството, както и по-близък до историческата, отколкото до естетическата реалност. Сещам се за "мобилните газови камери" на Третия райх, в които хората били задушавани чрез ауспух, вкаран в каросерията. Така според изобретателя на това устройство - мисля, че се казваше Раух- се вършела много работа при малки разходи. Май към 100 000 евреи бяха "преработени" чрез такива камиончета.

По-горе казах, че историята "тормози въображението". Аз не съм кинаджия и не се наемам да съчинявам версии какво са очаквали тези 71 души от пътешествието, с какви надежди са го предприели, от какъв ужас са бягали. Не знам и защо никой не се е опитал да излезе, да чука по стените на камиона; дали не са усетили, че умират, или са го разбрали твърде късно, следвайки евентуалните указания на трафикантите да не вдигат шум, за да не ги заловят. Знам само - и това е живата истина, - че в самото начало, когато съобщиха за камиона ковчег, си помислих: дано не се окаже, че има замесени българи в тази гнусна и пълна с мъка история.

Някак интуитивно си го казах, понеже при подобни, близки до мародерството сюжети все очаквам изненада от нашего брата; това още отпреди оногова, който беше откраднал трупа на погребания Чарли Чаплин заедно с авер поляк с цел откуп... И съм далече от мисълта да товаря върху племето си повече греховност, отколкото може да понесе, или да си стигматизирам етноса поради неща, които биха направили и представители на стотици други етноси - от проста алчност, сиромашия и невежество.

Но си е неприятно да ти споменават националността по повод като този, дума да няма.

Чудя се обаче ето какво. Европа харчи и пари за кинопропаганда, гледал съм също така филм, предназначен за кандидат-емигранти в западните страни. Филмът разказваше за беден татко, който продава каквото има, и тръгва със сина си към Швейцария май беше, пак по нелегални пътища. Само че по снежните граници и чукари се обърква, синът му замръзва, бащата накрая ридае с трупа на малкия на ръце... Внушението беше: стойте си дома, драги имигранти, че ето какво става - може да ви погине чадото.

А знаете ли каква пропаганда би могла да направи Европа по тоя мисловен вектор с камиона ковчег? Много убедителна. Няма да посмее, но би й отивало.

Защото



континентът ни е пълен с лицемерие -



от едната страна речи на зализани тетки и чичета, от другата - телени мрежи и високи стени, от третата - дайте да пускаме и спасяваме тия бедни хора, от четвъртата - я да бомбардираме Косово, Саддам, Кадафи и Асад, пък ние ще погледаме през това време кино...

Един наш началник скоро призова големите началници на света да се разберат по въпроса с бежанците. Те обаче никога няма да се разберат, докато си мерят империите, а малките началници им раболепстват.

Големият началник е като режисьор - нахвърля сюжети и строи визии. Малкият началник е като шофьор на автобус - прибира паспортите, върти баранката и бяга, като му замирише на кадаври.