На 1 октомври 1915 по площадите на страната е прочетен височайшият указ за влизането на България в Първата световна война на страната на Централните сили. На много места, в малките градчета и селата това е направено по традиционната тогава система за разгласа - с барабан от общинския глашатай. За населението това не е новина - бойните полкове са вече мобилизирани и са разположени на западната граница. Българските семейства са преживели раздялата със съпрузи и синове, тревогата е влязла в домовете и сърцата.Там е вярата, че това ще е последната война за изпълнението на българския национален идеал - обединяването на отечеството. Страната е сплотена и готова за нови жертви, тя знае цената, с която трябва да изкупи бъдещето, готова е да я заплати.

Едно писмо на големия български скулптор Ангел Спасов е достоверно и респектиращо повествование за пътя на българина през тази война, от чието начало ни разделя един цял век. Тъй като в неговото творчество военните сюжети заемат не последно място, бойният му път през тази война и през предишната е и част от изстрадването на прочутите му скулптури "Хляб за момчетата", "Преминаване на река Морава", "В отпуск", "Чичовци". В тази война художникът влиза вече като ветеран от Балканската. И в нея той не е командирован човек на изкуството, както това е предложено на други български творци, а боец, който изминава пътя от Дренова глава до Дойран, извървява го с бой под полъха на смъртта. Този път започва в средата на септември преди 100 години...

"На 14 септември 1915 г. - пише той - ме облякоха в ново войнишко облекло и въоръжен с пушка, лопатка, патрони и платнище, на 18 септември тържествено полкът се отправи по западна посока. Аз бях строеви редник в 15 рота на 4 п. плев. полк. Първият етап бе 15 клм. до с. Дол. Дъбник. Топлината беше голяма. След хубавото и удобно легло, поднесе ми се такова на гола земя. Вторият етап бе до с. Червен бряг. Тук спахме в училището. Третият етап бе до с. Габаре. Сутринта музиката на полка ни поведе към с. Борован. Горещината беше нетърпима. Селянки, с пълни котли с вода, ни освежаваха. Пот и пот. От Борован се запътихме към Мало Бабино, Брусарци, Бели мел и Фердинанд, където имахме дневна почивка. Ходилата на краката ни се покриха с водни прищове, но аз имах опит от Балканската война, бях си взел лой, та ги мажех и така по-леко издържах походите."

Писмото ни води през тежките преходи до западната граница и навлизането на чужда територия в началния ден на войната. Разказва за първите стълкновения с противника, описва ожесточен артилерийски обстрел и групирането за първата атака. Тук разказът на художника е учудващо лаконичен. Суровият речник на войната взема връх над творческите нагласи, въображението и романтичния възглед за действителността.

"На 9 окт. в 11 ч. - разказва той - ни поведоха да атакуваме сръбската укрепена линия Дренова глава. Целия ден се бихме. Дадохме огромни жертви. От 312 бойци в ротата, вечерта в 11 ч. на 10 октомври се завърнахме 94 бойци! През деня аз не почувствувах никакъв страх. През всичкото време си свирех валса "Нeвозвратное време", който валс сестричката ми свири на китара цяла нощ срещу 14 септември. В този ден видях ада на земята. В момента, когато ротният ни командир ме забеляза, че стоя прав, нагруби ме и извика, че дива храброст не иска да гледа и един сръбски куршум го повали на земята..."

Дренова глава пада и полкът се отправя към Ниш. Превземането на града на 22 октомври е важна дата в началото на войната. Предстои и едно от най-вълнуващите събития във фронтовата одисея на автора.

"Пристигнахме край гр. Лесковац - разказва той. - Там имало мост, през който трябваше да минем р. Морава. За нещастие сърбите развалили моста и ний на 2 ноември трябваше да преминем реката. Тя придошла мътна, разляла се на около 60 метра, дълбока около 1.20 м, трябва да се мине. Всички по-високи войници си събуха гащите, повдигнаха си ризите и куртките и тръгнаха. Аз, като по-нисък, трябваше да се съблеча цял и така преминах реката."

Форсирането на Морава е обезсмъртено и от други български художници. Но може би само Ангел Спасов е преминал реката като войник от своя полк и после е изваял образа, който с пълно право може да се нарече изстрадан, автобиографичен. Малката творба "Преминаване на Морава" е изумителна по своето въздействие. Тя е записана в класиката на българската скулптура.

Писмото е като пътепис през най-големите сражения на Девета плевенска дивизия. Прищина със снежните виелици и Косово поле с гробницата на султан Мурад. Боеве, преходи и сурови биваци под открито небе, в снега. "Насека с ножа малко шубраци - описва този живот войникът - и как хубаво се спи: раницата, дългия шинел стегнат с ботушите, ръцете заврени в ръкавите и шапката нахлузена до ушите, яката на шинела вдигната, ех, че хубаво четях звездите." Този път през войната минава през Скопие, Велес, на 14 декември Четвърти пехотен плевенски полк стига Прилеп. Художникът се връща към своята муза.

"Хубава е Бабуна планина - споделя той. - Изкачени на вододела, пред нас лъсна Прилепското поле, обградено с част от Бабуна с Крали-Марковските кули и Селичката планина. Имам много скици от тях."

Девета плевенска дивизия се насочва към мястото на своята епопея. Тя излиза на линията между Дойран и Гевгели. Предстои й да се укрепи и да удържа тази линия до края на войната. Ангел Спасов участва в създаването на знаменитата по-късно, непревземаема позиция на Дойранската отбрана. През май 1916 г. всички войници със средно и висше образование са изтеглени от частите и изпратени в Скопие - в току-що откритата школа за запасни офицери. Това е първият випуск на прочутата по-късно ковачница на младши офицери, командвана от полковник Борис Дрангов. След четири месеца Ангел Спасов е офицерски кандидат. Разпределят го отново в Девета плевенска дивизия, този път в 17-и пехотен полк. Той е вече опитен фронтовак и сраженията не го изненадват...

"През март се завърнах в частта си - 17 п. полк. По това време получих и звездата на подпоручик. През април започна голямата офанзива на англичаните. 34 полк, който заемаше Дойранската позиция, беше унищожен... В бърз марш ние се намерихме на Дойранските укрепления. Англичаните почувствуваха пресни сили и побързаха да изпразнят най-предните окопи, които до този момент бяха в техни ръце. Аз станах комендант на гр. Дойран, който отстоеше само на сто метра от първата линия. Град Дойран бе разрушен, а моето коменданство се намираше под моста в изкопана лисича дупка, чийто под стоеше по-ниско от течащата река и всеки момент водата можеше да нахлуе вътре. Щом ротата ни отиваше на предна позиция, отивах и аз с взвода си. След три седмици ротата се връщаше на главната позиция, а аз - на комендантското си място. Ставах често ротен командир на I и II рота, когато им беше ред да отиват на предната позиция."

Това положение - три седмици на първа линия и една в "комендантството" продължава до 18 септември 1918 г., когато срещу Дойранската позиция, която англичаните смятат за ключова, те съсредоточават 400 оръдия с най-различен калибър и в продължение на 5 дни (13 - 18.IХ.) изстрелват по нашите окопи 150 хиляди снаряда. Според Ангел Спасов такива са данните на германските записвачи. Но очевидно и войникът, и човекът на изкуството в него са изпълнени с гордост от подвига и мъжеството на дойранските защитници.

"От окопите помен не остана - описва той. - Ний изглеждахме като сенки. В цялата тази офанзива не дремнахме нито час. Англичаните нападнаха с много пехота - добре екипирана. С шоколад нахранена и с префинен ром напоена. Те вървяха срещу ни като обезумели сомнамбули. Между нас е командуващия I-ва армия ген. Нерезов. Докадвахме му, че нямаме бомби, нито патрони. Той отговаря: "Не бойте се войници, аз съм между вас, удряйте кой както и с каквото може..." И наистина, тази страшна нощ на 15 срещу 16 септември бе нещо, невидено дотогава. Разгромихме ги с ножовете си и пленихме цяла гръцка дружина, току-що излязла от казармите с ново облекло, дошла в помощ на англичаните.

Много наши войници и офицери паднаха, но англичаните бяха пак бити и то така, както никога. Според техните сведения, загинали са само в дойранските боеве 12 хиляди англичани.

И след двудневно затишие дойде страшната заповед - да се изтеглим от позицията и да се разбият с динамит оръдията... Защо трябваше да напускаме позициите, които бяха образцово укрепени? Защото, отпосле разбрахме, че пробивът е станал на Добро поле и неприятелските войски били стигнали до Градско и към Велес. Пътят на отстъплението не искам да ти описвам...Той е още по-ужасен..."

Това е истината за войната, разказана от един човек на изкуството. Дълбоко преживяна истина, в която скромността е органична и покъртителна.Това, впрочем, е присъщо на Ангел Спасов през целия му житейски и творчески път. Но той казва и друга истина за тази война, казва я чрез своите скулптури, в които е изваял героичните и трагични образи на бойците от своето поколение и в които е обезсмъртил великия порив на своя народ. Така, както това е по силите само на талантливото и честно изкуство...