:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 429,075,965
Активни 118
Страници 22,075
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Гвоздей

Йордан Кацамунски
Понякога посягам към чашата за моливи, забутана между книги и компютърни принадлежности в ъгъла на писалището - проверявам дали е още там един як, неупотребяван, но вече потъмнял от времето гвоздей. Чашата е глинена, гръцка, подобаващо изписана със сюжети от античните вази и кратери. Снажен и същевременно женствен воин препуска с бойна колесница, а три дами (грации или богини, не знам точно) музицират на арфа. Преди да се преместя окончателно пред клавиатурата, там държах химикалки и моливчета, държа ги и сега, но повечето са засъхнали и изхабени. Малък склад на ненужни вече пособия, сантиментално отместен - просто за да не бъдат изхвърлени. На дъното има острилка и кламери, понякога обръщам чашата да изровя нещо според случая и гвоздеят задължително се изтъркулва - непоканен. Странно, защото това е Гвоздеят на Данчо, а Данчо, художникът Йордан Кацамунски, бе познат, какво познат, той бе единица мярка за деликатност, за творец, който не се предлага, не се натрапва и ако искате да го видите отблизо, трябваше сам да го потърсите в неговото лично художествено пространство. Има такива творци, които и днес можете да срещнете единствено вътре в собственото им изкуство и при тези срещи откривате, че не се нуждаете от телевизии, изкуствоведки, кураторки и рецензенти, че се справяте отлично и без тях и което е още по удивително, разбирате, че и самите творци не се нуждаят. Потресаващо откритие днес, когато пиарът и рекламната пукотевица често изискват повече усилия, отколкото се влагат в самото творчество.

Но подобни разсъждения, дори да са верни, са просто закъснели сега, когато Данчо е вече на небето и ако е запазил на лицето си своята любезна и окуражаваща ирония, с която изслушваше похвалите приживе, ги приема единствено за да не ги отхвърли. Имам подозрения, че той просто ги отлагаше "за после", за да ги отсее и осмисли, а може би и за да не отучва околните да му говорят приятни неща. Не беше човек, който да приема комплиментите без филтър. Признавам, че не го познавах толкова добре или просто ми се е искало да прочитам по лицето му и нещо друго освен леко предупредителната му усмивка. Вярвах, че това е едно от израженията на достойнството и на съзнанието за собствени, проверени устои в художеството.

Що се отнася до устоите, той ги имаше и ги отстояваше. И като ги отстояваше, ги устояваше. Устоя ги, ще кажем днес, когато житейската му задача е вече приключена. Разширяваше своя творчески свят постепенно, в малки дози. В новите му платна винаги живееше нещо от предишните. Ако затворя очи, сякаш виждам във всичките му нови дървета едно и също, вечно, безсмъртно дърво. И във всичките нежни и загадъчни силуети на женски лица - едно и също, притегателно, вълнуващо, недостъпно лице. Дървото, впрочем, беше основно присъствие в изобразителната стихия на Данчо. (След такива дървета вече беше невъзможно да обидиш някой глупак или нехранимайко с "дърво!") То е емблемата на неговата поетика. Неговият запазен знак. Дървото за него бе като тревата за Уитман. Пиша го и въпреки това съзнавам, че то не може да се изкаже с думи.

Друг запомнящ се и магически дял в наследството на Йордан Кацамунски са неговите "геометрии". Това си е мое определение, на което той все тъй любезно се усмихваше. Понякога така го и наричах - "геометър". Сега разбирам, че просто съм изпробвал търпението му. Плетеници от окръжности, разцъфтели като цветя, различни фигури, които самостоятелно излъчват само студенина и завършеност, в платната на Данчо оживяваха като под полъха на божествен дъх и хипнотично притегляха душата. Понякога усещах, че ме придърпват навътре, към платното. В самото платно. И отвъд. И колкото повече си казваш, че това е просто комбинация от фигури, чието подреждане е познаваемо и проследимо, толкова повече осъзнаваш, че това е тайнство, също толкова непостижимо, колкото и самото тайнство на сътворението.

Понякога се отбивах в ателието му по диагонал срещу Попа. Приемах старомодното му кафе и разглеждах нови и познати "неща". Беше мъничко, вкопано в земята ателие, непостижимо бе да си представиш как там се създават голямоформатните, понякога цяла стена композиции. Но всеки художник си има тайни...

Имаше един период в живота на Данчо, когато рисуваше паравани. Те се харесваха, пишеха за тях, щастливците да се сдобият с такъв параван се гордееха. Бяха неземна гледка, цветни и необясними, като творби сами за себе си, а не предмети с двусмислено предназначение. Защото параванът служи нещо да прикрие, но се прави такъв, че сам той да привлича погледа. Едновременно нещо отнема, а ти предлага... себе си.. Опитах се да го коментирам с него, но той пак се изплъзна с някакъв от своите афоризми. Помня, че го засякох: "Ако си мислиш, че с тези паравани ще закриеш грозното в този свят..." Каза, че не мислел, но бил длъжен да опита.

П.Н., която притежава една от неподражаемите Данчови "Цветя", веднъж сподели как понякога й се струва, че букетът на платното сякаш живее, пуска клонки и цветчета. Художникът я изгледа сериозно и се съгласи с нея: "Продължават да растат - рече, - растат и цъфтят. Само не трябва да се поливат."

Случи се на същата изложба, когато ми подари гвоздея. Беше излязъл да си почине от ръкостисканията, спря при момичетата, които щяха да наглеждат изложбата - там още стояха летви и инструменти от подреждането. Взе голям лъскав пирон и тържествено ми го поднесе. Понечих да откажа: "За какво ми е гвоздей, какво да го правя?" "Можеш да закачиш картина", обясни той. Това е мисленето на живописеца, в него гвоздей и картина са единствената логическа връзка.

Приех подаръка... Приех го сериозно, не го захвърлих. Нито някъде го забих - стените вкъщи са панелни. Понякога Данчо питаше къде е гвоздеят, пази ли се. И въздъхваше: ще му трябва картина...

Две-три години се забавлявахме в шеги и закачки с този гвоздей. Никой от нас не подозираше какво значение ще му придаде бъдещето. А то го превърна в знак на едно отсъствие, на една загуба. Светла Алекова ми позвъни в Малта: "Научи ли за Данчо?" Не бях научил, но след въпроса й вече знаех.

Беше на стълбището към морето. Едно-единствено бяло облаче на небето се спусна към слънцето, закри го и се обагри в черно. Сякаш беше небесно потвърждение на печалната вест. Морето и белият градец зад мен посивяха. Озърнах се - като за помощ. Нямаше кой да ме подкрепи, нямаше на кого да кажа. Да имаше едно дърво наблизо, то щеше да ме разбере. Но наоколо бяха само палми...

"Отиде си още една добра душа...", завърши Светла и затвори. Още си го казвам: "добра душа"... И това е рецензия, за която милиони като нас не могат да мечтаят...
 Йордан Кацамунски
 Йордан Кацамунски
5
7197
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
5
 Видими 
24 Септември 2015 21:12
Майсторът си е майстор...
24 Септември 2015 21:13
Понякога така го и наричах - "геометър".

Геометрите са все просветени хора.
Нашенските геометри къде ли не са слагали своите кодове - чипровските килими, свастиките в Св.София и Томбул джамия, народните носии и къде ли още не...
24 Септември 2015 22:56
„Който не е геометър, да не влиза"
25 Септември 2015 00:53
Този Натисни тук Кацамунски не рисуваше ли също ?
26 Септември 2015 16:31
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД