Понякога действията в политиката стават бързо и мигновено, друг път се проточват и придобиват вида на сериал. Вижте Гърция. Ципрас обявява, че ще прави референдум - и го насрочва осем дни след речта си. Обявява избори - и те са факт точно след месец. Три дни - и се разбира ще има ли правителство или не. У нас конституцията и законите почти винаги предвиждат усложнени процедури, а политическите сили активно се възползват от тях и допълнително ги удължават. Замисляш референдум - и го правиш след 20 месеца. Предлагаш конституционна реформа - и я добутваш до гласуване минимум след 6.

Разбира се, няма универсално правилен подход. Нашият законодател е преценил, че за всяка по-сериозна промяна е нужно време, за да утихнат страстите и здравият разум да изкатери трона си. Наистина е добре да предвидиш определен срок за българския политик да се ориентира и да разбере какво точно прави. Но пък много са критиките, че това



създава, разраства и разкалва терена за пазарлък



Какви са резултатите на полувремето от бавното темпо при сегашния конституционен законопроект? Бурно и повсеместно оценени като положителни. В съзнанието на публиката остават като един исторически компромис (с внасянето на законопроекта) и едно историческо мнозинство (с гласуването му на първо четене). То в шарения осемпартиен парламент изглежда още по-историческо. В други времена десницата би възкликнала радостно от постигнатия вот "всички без БСП". Сега като че ли различни неща я вълнуват.

Какъв вид има новото конституционно мнозинство и какво го обединява бе сред първите въпроси, които медиите си зададоха. Ясно е, че най-много енергия и упоритост внесоха от Реформаторския блок. С важното уточнение - не целия РБ, защото част от него май така и не видя каузата си в цялата работа. Но тези, които се заеха, знаеха, че от това зависи легитимността на присъствието им във властта, на самата им формация, изобщо целия им политически смисъл. И макар през три дни да заплашват, че ще напуснат коалицията, са наясно, че нямат право да се оплакват. И го признават. ГЕРБ си създаде дистанцирано симпатизиращия образ на добродушна леля, която участва в играта, за да не развали хатъра на децата, без да бъде прекалено въодушевена. Но пък леля, която е пределно в час, че от чужбина много държат играта да бъде доведена до успешен край. ДПС искат да покажат, за сведение на политическите посрещачи, че реформа без тях не може да има. Те да бъдат филтърът на всички ходове на управленската машина. Доста ефективно на този етап. Казаха, че без тях не става - и не стана. Казаха, че те ще преценят кога да стане - и това е на път да се изпълни. Обвиняват ги, че ще имат думата и по темата какво точно ще има да става. Но нали поговорката гласи, че не е луд онзи, който изяжда две реформи, а който му ги дава. Патриотичният фронт е вътре в мнозинството сякаш само за да не бъде извън мнозинството. На БДЦ мотивите не получиха широк отзвук, но и вниманието не се оказа прекомерно концентрирано в тях. АБВ изпробва любимата си разкрачена поза, за да демонстрира важност и да провокира вече традиционното трепетно очакване какво ще реши в "12 без 5".

Тази конфигурация



пораждаше чудесната възможност да не стане нищо



Всичките участници поотделно и заедно декларираха убеждението си, че натам вървят нещата, и пространно използваха в изявленията си условното наклонение: "ако не съберем мнозинство, ще се наложи...". Ситуацията навръх 23 септември напомняше на кандидатстудентски бисер по история от темата, посветена на Априлското въстание, където неизвестен майстор на химикалката изящно е обобщил нагласите на мнозинството: "всички искали, но нямало кой". Само дето тъкмо този нечакан "кой" се появи.

"Атака" дойде и с едно просто натискане на пултовете направи пред очите на цялата общественост няколко неща едновременно. Първо, освети неприятното обстоятелство, че в актуалния политически живот едно конституционно мнозинство не може да бъде нещо принципно. Не че някой се е съмнявал, но гротеската прави по-силно впечатление, кара изводите да стърчат по-релефно. Второ, че почти никой истински не иска онова, в което от няколко месеца се кълне. Също като с референдума. След изненадата, че все пак ще го има, повечето партии полагат всички усилия да го забравят. Трето, че позицията против "златния пръст" на Сидеров е позиция против прогреса и демократичното развитие. Тук преглъщането в някои демократични среди излезе особено мъчително. Лесно е да обявиш, че Сидеров е платен, но тогава май ще се окаже, че е платен от тебе. Четвърто - и това "Атака" не го показа, а направо си го каза, обосновавайки поведението си - че цялата работа е безсмислена.

От това не следва, че съдебната реформа е безсмислена, даже напротив. А че дори хубави начинания могат да бъдат окарикатурени така, че да не приличат на себе си и да вдъхват всичко друго, но не и ентусиазъм. Впрочем мнозинството бързо се запретна да докаже правотата на Сидеров. Както вкупом настояваха, че реформата ще се случи ей сега и няма нито ден за губене, така и масово приеха да въведат триседмичен срок за внасяне на предложения между първо и второ четене. С други думи, също както по-рано се говореше, отложиха реформата за след местните избори и неизбежно я поставиха в светлината - или сянката - на изборните резултати. Нали помним, че един от централните замисли на въпросната реформа е да предпази максимално съдебната власт от политическо вмешателство и натиск. След такова изобилие от политически маневри и говорене за коалиции и избори



обществото е в правото си да изпита известен скептицизъм



към искреността на героите. След първото четене на 23 септември Радан Кънев пламенно бе установил, че са спечелили битката за сърцата на българите. Доколкото има битка, тя повече прилича на битка между неискреност и неумение с решителен превес на неискреността.

Това си е генетичен дефект на повечето български формации, в частност на РБ - нежеланието да потърсят и привлекат за съюзници общественото мнение и професионалните общности. Не говорим за абстрактни декларативни оценки на хората в социологическите проучвания, че одобряват реформата, а за осъзнаване на смисъла и необходимостта да я има. Вместо него в партиите цари убеждението, че резултати се постигат само с политическо договаряне. Ако то не е достатъчно за движението напред, се мъчат да употребят в качеството на патерици Конституционен съд, Венецианска комисия, европейски посланици, всичко, което може да бъде конструирано и представено като натиск.

Така че - ето го конституционното мнозинство. В малцинство са волята, каузата, убеждението, решителността. Всеки си оглежда наличния план "Б", всеки си брои резервните варианти и контраварианти, никой не мисли да си сложи главата в торбата, за да предизвика уважение и подкрепа. Може би с точно такива конституционни предложения не си и струва. Спорно е. Но мнозинството си продължава нататък, партиите си напасват позициите една спрямо друга, къщичката от карти общо взето е цяла, каквото и да доживеем на второ четене.

Ако в България имаше опозиция, тази къщичка от карти просто щеше да се срине под тежестта на вложеното в нея елементарно хитроумие.