Средата на ХХ век беше интересно време - през 1954 г. Хрушчов даде Крим на Украйна, през 1956 г. започна да десталинизира. Западната радиопропаганда ни подстрекаваше да въстанем като унгарците, учеше ни как да правим с подръчни средства коктейли "Молотов" и как да ги мятаме в решетката зад танковия купол, а НАТО ще се намеси военно, но не се намеси. Западна Европа прие много от разбунтувалите се унгарци, но те бяха пренебрежимо малко в сравнение със сегашното нашествие към Европа. После "Бийтълс" превзеха радиоефира, през 1968 г. идеята за социализъм с човешко лице превзе Чехословакия, парижките студенти вдигнаха барикади и пратиха Дьо Гол в архива, Пражката пролет предизвика въздушен десант да спасяваме социализма, но инвазията в Чехословакия бе безкръвна за разлика от сегашното ежедневие: онзиденшното бомбардиране на болница на "Лекари без граница" в Афганистан и на сватбари в Йемен преди това. Научете се да стреляте, бе!

И в България усетихме размразяването. Престанаха да ни изселват и гонят заедно с моя приятел и комшия от детските години Галин Малакчиев - него от Художествената, мен от СУ, след като влизахме с конкурсни изпити. Вярно, мен ме изгониха още три пъти, но вината си беше моя, важничех, особено след като преведох повече книги от всички преподавателки и екзаминаторки взети заедно, а една от тях казваше the United States are вмeсто is.

Светлин Русев е добър човек. Когато стана важна клечка, той даде на приятеля ми Галин Малакчиев един "Плод-зеленчук" срещу училище "Априлов" да си го пригоди за ателие и да живее там. Там Галин дялкаше, заваряваше; Павел Койчев не живееше в ателието, но и той, застанал пред една стойка, все нещо мажеше от глина, доизкусуряваше.

Галин караше мотор "Ява", но никой от нас тримата нямаше автомобил. Тогава в България се правеше вноска за кола и се чакаше години. През 1970 г. бях половин година кореспондент в Япония. Човек от "Тойота" излезе с предложение, което не можех да отхвърля. "Тойота" пробиваше с дъмпинг. За $799, включително транспорт, ще ми достави в България "Корола", каквато аз си поръчам. Японецът извади тефтерче картончета с десетина цветове. Поколебах се между hunter's green и кафеникаво-жълт цвят sahara. Казах си: Мразя ловците, щото убиват животни, я по-добре лайняножълтия цвят sahara, за да ми отива.

След два месеца един "мару", имената на всички японски кораби завършват с "мару", обиколил света през Панамския канал, ми спусна тойотата пред очите на талиманката в порт Бургас. Нетърпелив да я тествам на завои, хайде към Щъркеловото гнездо. Там на язовира правех злополучни опити да стана ветроходец, бях направил даже оверкил. Трябва да си забележително несръчен, за да направиш оверкил, то е да накрениш яхтичката дотам, че тя да се претъркаля. Познавах криволичещия път до язовира. Шосето на зигзаг. Нощем е пусто. Кола, ако те настигне или ти идва насреща, фаровете й осветяват баирите. Забелязваш отдалеч. На теста забавяш преди вираж, на завоя газ, задницата поднася, излизаш от виража с пълна газ и обратен волан, понеже задно предаване. Пак, и пак, и все по-добре го правех. Важна подробност: трудоваци строили пътя. Под Урвич направили паметник на трудовака и пътят - право в паметника. Не се блъснах, успях да се върна на шосето с мръсна газ и обратен волан, излязох и от втория завой, без да успея да убия скоростта, после задницата ми забърса мантинелата. Задната броня се откърти, онова пластмасовото със стоповете и мигачите вдясно стана на сол.

После в ателието "Плод-зеленчук" пред много хора: "Някой идиот блъснал на Джимо хубавото автомобилче". Галин обясни: "Джимо е такъв идиот, че сам се блъсна. Това да видиш ти. Няма никой, празен път и Джимо сам. Той е много самостоятелен. И т'ва счупеното не може да го купи, няма сервиз на "Тойота" в България". "Естествено няма", съгласиха се всички, дори мълчаливецът Павел Койчев. Ти си яж ябълката. Павел идваше в ателието с едно твърдо сварено яйце в единия джоб и с една ябълка за десерт в другия.

Приятел в нужда се познава. Нали скулпторите работят с метал, глина, пластмаса и не знам какво, свалиха счупеното, че отливки, че калъпи, че оцветители да докарат отливката на цвят.

Все се заяждам с натовеца Соломон Паси и забравям добрата му страна. Освен че има чувство за хумор и не се сърди, когато стана външен министър, зад оградата сред зеленината в двора на Външно видях летите от бронз скулптури на Галин Малакчиев.

Двойката "Един мъж и една жена" на Павел Койчев не съм я виждал в бронз, тя била в Брюксел, притежание на фондацията на Юго Вутен - голям бронз на входа на музея му, по-малък пред кабинета му. Работите на Павел въобще много-много не ги виждам. В Благоевград му махнали скулптурите от гарата и той, какъвто си е хрисим, каза, че не може зорлем да ги харесват. Поискали ги американци. Я ги гледай ти тях. Не знаят да стрелят, ама от изкуство разбират.

Сега в поляна край гората на село Осиковица Миро Михайлов разположил трийсетина работи на Павел Койчев, не бронз, а оригиналите, от които са направени калъпите на отливките. Станало е сякаш са паднали от небето, няма да повярвате, както не повярвахте, че през бомбардировките на София от небето падаха гърмящите писалки, които откъснаха пръстите на Славчо от приюта, макар че показах документи от архива на противовъздушната. Не може зорлем да ми вярвате.

На връщане към София комшията ми Иван Бакалов запита искам ли да видя голфьора и голфьорката.

Кое? - не разбрах аз.

- Гледай към Правец. Голямото е хотелът на Златев, зеленото до езерото е голф игрището. Голфьорът и голфьорката са скулптури, направил ги е Вежди. Да карам ли натам?

- Айде друг път. Когато го изям това всичкото, дето ми го даде Ева.

Ева е жената на Миро Михайлов, който е родственик на Ванче Михайлов. Тя ми даде сланинка, дето много обичам да си я нарежа тъничко и да я поръся с червен пипер, току-що направена лютеница, смляна на едро, както я обичам, овче сирене и едно, дето не знаех, че го обичам, понеже не бях го ял - в овчето мляко, не напролет, а като е най-гъсто, се пуска нажежен камък, подсирва се със сирище и после млякото ставало кри..., кри..., забравих как се казва. Докато изям това всичкото, ще мине много време, скоро няма да видя голфьора и голфьорката.

Като се прибрах вкъщи, сетих се как едно време сам се блъснах с тойотата и за шопа, дето рекъл "И сам да съм у рейсо, па че се блъскам". Шопът е по-трансцендентален от трансценденталния идеализъм на Кант, понеже свързва пространството и времето: Че те тепам от тука до утре. У дома разрових старите си книги. Да, знаех си. Станислав Лем. "Пътешествията на Ийон Тихий", чийто звездолет попада в примка на времето. Ийон се сблъсква със себе си в сряда, в четвъртък вижда другия Ийон, петъчния с лепенка на челото. В "Соларис" хората се сблъскват с близки от своето минало, които ги навестяват. В "Марсианските хроники" на Рей Бредбъри хората не искат да се върнат на Земята, понеже са влезли в къщурките, където пораснали при родителите си. Миналата седмица, улисани в новините, пропуснахме: Учените от НАСА казаха, че някога на Марс имало дълбок една миля океан, може би живот, неизвестно какъв и с какво може да се сблъскаме. Тук на Земята сега САЩ се сблъскват с визията си за еднополюсен свят. Here on Earth the news is the US is heading to a clash with its vision of itself. Да, господинчо, живeeщ в САЩ. Казва се The news IS, не се казва The news ARE. Казва се The US is, не се казва The US are, както ме поучаваш в твоя постинг. Аман от българи емигранти, които ни поучават дистанционно. Да си живеят живота, а те дистанционно на всяка манджа - мерудия. Еднополюсен магнит няма и в най-фантастичната фантастика. Да се сблъскаш със себе си е по-възможно. Миналата седмица писах за Аденауер и Дьо Гол. Форумци казаха, че съм преписал от "Уикипедия". В уикито има безчет мои коментари, започнах да пиша през 1955 г. Сблъскал съм се със себе си.

За съобщението на НАСА чух по националното радио, покрай хубавите им музикални предавания. Самият първи директор на радиото бил личност, ум да ти зайде. Сирак Скитник бил селски даскал, богослов, в Петерсбург учил живопис, съученици му били Марк Шагал и Василий Кандински, върнал се доброволец в Балканските войни, бил библиотекар в Министерството на просвещението. Сегашният министър проф. Тодор Танев казва училищАта вместо учИлищата, на 25 септември 2015 г. откри конференция "Наука за мир и сигурност на НАТО". Директор на българското радио е спортен журналист, когото не познавам, "Закуска на тревата" е една радиорубрика.



DI copyright