Един човек обикаля града и където срещне някого, обяснява, че иска диспут с кмета. Особено настойчив е пред журналистите. "Каня го в удобно за него време, в посочена от него телевизия, в реално време и без предварително зададени теми. Искам истински дебат за бъдещето на града ни", казва той пред камерите. Зад кадър пуска пиперливо възмущение - как може поканеният да не се явява, къде са гласността, прозрачността и т.н. Репортерите много се радват на този тъй загрижен за демокрацията човек. Казва се Димитър Николов. Годината е 2007-а, той е кандидат за кмет на Бургас и по тази причина иска диспут с титуляра Йоан Костадинов.

Днес Николов пак е кандидат-кмет, но не се явява на дебати. Канен е, отказва. Демокрацията и прозрачността вече не страдат, пък и репортерите не се възмущават много-много. Обяснението защо не се явява е ясно - Николов влиза като фаворит в кампанията и вече всяка форма на публична говорилня (диспут, дебати) може да му навреди. Това добре, ами Бургас? Бъдещето?

Отказва не само Николов. Настрана стоят Ивановците Портних и Тотев (Варна и Пловдив), Пламен Стоилов (Русе)/. Йорданка Фандъкова (София) се яви, също и Димитър Стойков (Плевен), но тенденцията за бойкот на такива изяви е отчетлива. Тя не е нова, но е eдна от най-характерните черти на настоящата предизборна кампания. Каквито обяснения да ви дават тия хора, каквито оправдания да измислят, истината е, че за прозрачността и гласността не им пука. Пука им от политическия маркетинг. Следват съветите и законите му. Политическият маркетинг диктува, че когато си фаворит, разпознаваем, имаш какво да губиш, откритият публичен сблъсък не е желателен. Кметовете на ГЕРБ са фаворити в тази кампания и следват технологията.



Информиран избор, плурализъм, сблъсък на алтернативи - кому са нужни?



Важно е как да спечелиш изборите, а не точно какво, как и защо мислят избирателите!

Тази работа с технологията обаче невинаги е точно такава. Или поне може да се промени при желание. През 2009 г. премиерът Сергей Станишев и щабът му правилно прецениха, че напиращият мощно към парламента и вече изграден като лидер Бойко Борисов (човекът партия, човекът месия) е фаворит в кампанията. Поканиха го на "телевизионен кеч", водейки се от разбирането, че Борисов е добър само в спорове с диктофон и е гола вода в експертни теми. Борисов първо отказа, а после разигра комичните етюди да ходи под прозорците на Министерския съвет и да вика "Станишев, излез, ако си мъж!" сред кикота на репортерките. Но в крайна сметка склони на диспут. Присъстваха и експерти. Лидерът на ГЕРБ се държа изключително обрано, културно, дори призова за толерантност в кампанията (очевидно по съвет на пиарите си; обратното на това, което правеше в действителност). И нищо не загуби в крайна сметка. Щом самият Борисов в апогея на силата склони на телевизионен диспут, няма нужда кметовете днес да се крият под полата му - има си форми и начини за участие. По-важното - дебатите са полезни за всички, които смятат или биха отишли пред урните.

Но отказът на тези хора от публичност носи още по-голяма щета за обществото. Отказват се и техните конкуренти. И правилно - защо да ходиш на дебат, след като го няма човека, когото искаш да смениш, срещу когото се бориш; има ли смисъл от



дебат за управлението в отсъствие на управника



Тъй Здравко Димитров (РБ) отказа изява в отсъствието на Тотев в Пловдив, в единия от дебатите за Варна до липсващия Портних "се нареди" и Анелия Клисарова (БСП). Не знам кой спечели от цялата работа, но пловдивчани и варненци изгубиха.

Всъщност проявата "предизборен дебат" като цяло следва негативна тенденция на местния вот. Преди 4 години все още журналистът Николай Бареков организираше телевизионни битки директно на площада - с агитки, викове, крясъци. Това бе най-уродливата форма на дебат, кандидатите откликваха, но лумпениадата убиваше дискусията. Сега телевизиите не посегнаха към тази форма и заслужават похвала, но дебати реално няма, тъй като най-важните участници отказват.

Има обаче един още по-голям проблем - кандидатите за кмет не пишат и програми. Сайтовете и интернет платформите са много, но на пръсти се броят претендентите, които са публикували програма. Важи не само за кметовете на ГЕРБ. От големите градове изключение са Вили Лилков (РБ) в столицата и отчасти Клисарова във Варна и Фандъкова в София. И тук технологията изяде вота - защо да се пишат програми, след като никой не ги чете, а и след като може да навредят после при неизпълнено обещание... Но и това е удар по демокрацията. С каквито и глупости да се пълнят програми и платформи, дори малцина да ги четат,



те са форма на граждански контрол -



хората виждат какво се е обещавало, дали се изпълнява; следят срокове, фактори. А и преценяват първоначално дали кандидатът има цялостна концепция, предвижда ли изпълними неща. Това определено е вотът с най-малко написани и публично представени програми.

В резултат на всичко това кандидатите за местна власт са по-обезличени от всякога. Но най-големият проблем е, че май така се обезличаваме и ние, избирателите. Не сме виновни, но така се получава.