"Язък за хвалбите на българското правителство и рязането на лентички" е логичният коментар, след като прочетох "Пътищата в България са по-лоши, отколкото в Камбоджа и Танзания" (в. "Сега", 09.10.2015). Става дума за някакъв доклад от световен икономически форум по конкурентоспособността за състоянието на пътищата, в който България е наредена на 99-о място, а Танзания е на 92-ро.

Все пак съм на 58 години и помня какво се е случвало преди 10 ноември 1989 г. и веднага след него. Напоследък се появява една носталгия по онези времена, вероятно защото е минал четвърт век и много от младите въобще не ги познават. А те трябва да знаят, че тогава от магистрала "Тракия" съществуваше само отсечката София - Пловдив, а проектът за софийското метро отлежаваше от десетилетия, без да се направи нищо реално по него. В същото време нашите съседи Турция, Гърция и Югославия вече бяха изградили цяла мрежа от прилични пътища, както и хиляди километри магистрали. Но най-страшно стана през 90-те години на ХХ в.,



когато България наистина бе разграден двор



Реално междуградските пътища тогава не съществуваха, покрити не с дупки, а с бомбени ями. Затова се изпълнихме с плах оптимизъм в началото на новото хилядолетие, когато при няколко поредни правителства започнаха да се строят пътища, магистрали, софийското метро. И ето че днес виждаме резултатите. Има ли някой, който не е забелязал за колко време се преминава вече от София до Бургас? Особено след като бяха оправени участъците на магистрала "Тракия" край Пазарджик. Стотици хиляди българи вече почиват на "гръцкото" море благодарение на новооткритите гранични пунктове и изградените през тях нови пътища и магистрали. Лично аз с нетърпение чакам след няколко дни да бъде пусната и цялата магистрала "Марица", за да мога да стигна за два часа и нещо до Перперикон.

И изведнъж някакъв анонимен докладчик ми дава за пример Танзания като страна с по-добри пътища. Да, ама аз миналата година бях там. И още изтупвам от дрехите си червения прах от трамбованите в земята пътища, по които основно се движехме. А неасфалтираните улици преобладават дори в големи градове като Аруша под планината Килиманджаро. Пред очите ми още е гледката на претъпканите бусчета без прозорци, в които хората буквално се задушават от прашните облаци. Да, танзанийците се стремят да правят шосета, но има още много години, докато това се случи. Да не говорим за магистрали.

Всъщност в Танзания разбрах какво е истинска африканска бедност. Излизайки на бреговете на езерото Виктория, моят водач ме заведе в едно обикновено село. Едва ли думите могат да опишат цялата нищета, смрад и мръсотия в него. Когато извадих няколко пакета солети и шоколад, донесени от България, тукашните дечица директно ги разграбиха. А после буквално обърнаха с хастара навън чантата на жена ми, отмъквайки разни дребни фигурки и амулети, които тя обича да носи. От което разбрах, че тези деца не са виждали играчки.

Но стига за Танзания. Темата за пътищата ме наведе на един по-широк проблем -



за черногледството на българите



Превърнало се е в своеобразен национален спорт. Телевизии и вестници се надпреварват да открият някаква колкото може по-лоша класация на нашата страна и да я измъкнат най-отпред като новина №1. Били сме по-зле дори от румънците (което не е вярно, те например и досега си нямат пълноценна магистрала!), туризмът бил в упадък, най-любимите теми на всички медии са убийствата и катастрофите по пътищата. Не че за това не трябва да се пише, но то не е единственото в нашия живот.

Говорейки за българското черногледство, не мога да не дам пример с нашумялата тема за т.нар. бутафории на крепости по европейските инфраструктурни проекти. Ще припомня на читателите, че става дума за Програма 3.1 към Министерството на регионалното развитие, която приключи в края на миналата година. По нея бяха реставрирани десетки обекти с огромно значение за културния туризъм у нас. Както във всяка работа, се допуснаха и грешки, какъвто е проваленият проект за крепостта Кракра край Перник. Но изваждайки непрекъснато този пример, медиите тотално пропуснаха множеството отлично реализирани проекти като скалния град Перперикон, Асеновия квартал във Велико Търново, Хисаря и редица други. Но защо трябва да се отбелязва хубавото - нали е в сила сентенцията, че "добрата новина не е новина"!

И тук не става дума само за чесане на езици в телевизионни студиа и драскане по страниците на вестници. Програма 3.1 е само началото на цяла серия от нови проекти, които ще бъдат развивани в бъдеще. А те трябва да се превърнат в гръбнак на българския културен туризъм, който трябва да промени облика на целия бранш. Нали всички искаме той да не е само евтин секс и алкохолни забави, а да привличаме все повече заможни и интелигентни чужденци. Подобни непремерени становища и тотално отричане може да доведат до срив на редица проекти и загуба на милиони евро. Или както е рекъл народът,



"заради бълхите ще изгорим дюшека"



В Танзания, а и на други места по света често ми е хрумвала една мисъл. Да, с Румъния изоставаме доста от напредналите страни в Европейския съюз. Но нека не забравяме, че той е нещо като английски благороднически клуб, а ние сме в него. И трябва да имаме самочувствието, че сме най-бедни, но най-бедни в елита, за който мечтаят цели народи (виж кризата с бежанците!). А с тази политика на телевизии, радиа и вестници определено скоро няма да вдигнем самочувствието си. И няма защо да се чудим защо в една друга класация ни определиха като най-нещастната нация в Европа.