Дано си спомняте от миналия петък историята за отбраната на Петрич - как било отблъснато гръцкото нашествие и как пострадалите от него петричани дарили парите от обезщетенията за строеж на гимназия в града. Преживели боеве, несгода и страдания, тези българи избрали да сложат в нозете на бъдещето не само горчивата плата за преживяното, но и своите чувства, своите надежди, както и дълбоката вяра, че науката е добрият избор за тях, за децата им, за градчето и за отечеството. Не опроверга и не осъди този избор даже грубият, несправедлив и суров български ХХ век.

Какви са били тези граждани (вероятно имената им се пазят), каква мъдрост за живота са устоявали в себе си и откъде са тази мъдрост придобили? Възрожденската ревност и плам - не са ли били те десетилетия подклаждани, та да се явят в онова поколение вече като вродени? Най-великите будители на българския народ вече са били в земята, но на тяхна смяна са останали будните.



Будните - пазители и продължители на делото.

Будните - наследници на жажда и страст към просвета.

Будните - покръстени в съдбовната истина, че знанието е неотнемаема част от българската свобода.



Рядко в някоя дума преносният смисъл тъй многозначително доминира над буквалния. Спомнете си: "будно дете", "будно семейство", "буден градец", "буден край","буден народ"... Колко похвала, колко обещания, колко надежди, колко бъдеще се съдържа в едно само слово! Защото будните са българи от утрешния ден, мостът между настоящето и бъднината. По ирония на съдбата всичко сънувано в българския исторически път ще бъде приближено и осъществено именно от будните. Иначе защо толкова огнища на българската култура ще приемат името "Пробуда"? Толкова "пробуди" в селца и градчета - националният разум е разчитал на будните, залагал е на тях! И се е погрижил, чрез своите будители, те да се множат в столетията.



Двусмислена е паметта за българските народни будители в националното съзнание днес



Годините, в които те бяха изместени от неговия фокус, не ги изтласкаха от паметта. Имената им не бяха затъмнени и изтрити. Но предаването на делото им от поколение на поколение загуби своята дълбочина и трепет, целостта на този народоспояващ спомен се пропука, изветря и се разсея въздействието, което е имал върху нашите деди. Това позволи в наши дни да се появят самозванци, които да се уподобяват на будители, уж стеснително, но все пак гласно да се зоват за такива, да насърчават клакьорите да ги наричат така пред хората и пред медии. С малки изключения, с времето повечето се отказаха, свариха да го направят, преди да са одюдюкани и орезилени за тази дързост. А може би усетиха хладината на "будната" среда към подобна суета или, дори това не изключвам, прозряха дълбоката разлика между себе си и действителните будители от миналото. Не бих им отделил и толкова място, ако не беше тази разлика, която помага (поне на мен) да се осъзнаят великите черти, които правят безсмъртните от Възраждането недостижими.

Извън несъмнените си дарби в своето революционно и просветителско поприще тези българи са изповядвали в най-висока степен посвещението в народните дела и народната съдба. Посвещението - това е било необяснимото гориво за действие и житейски риск в застиналото българско Средновековие. Енергията на посвещението е, която ги обединява и свързва във величавия им труд за пробуда и осъзнаване. Такова посвещение почти липсва в днешния живот, а там, където се появи, извиква подозрения и хладина.

И през вековете - всеки в своето време - будителите са внасяли необходимата съвест в българската действителност, те са давали морала на нашето просвещение и на националноосвободителната революция. Тяхна и само тяхна е заслугата за всичко, с което българският народ се откроява сред другите народи. Те са били личностите, посели в недрата му хуманизъм и мъдрост, които са го довели до онова знаменито изречение в Търновската конституция, което тъй актуално отеква днес: "Всеки роб, стъпил на българска земя, става свободен човек".



И друго: те са били твърде автентични в своето родолюбие, за да бъдат наподобени





Тяхното сливане с народа е било техният начин да го събудят. Те са го водели "към светли бъднини", изцяло разтворени в неговата съдба, споделящи я бе колебание. (Каква разлика с днешните първенци, които "предвождат" народа си единствено за да избегнат съдбата му!) Така се е получил необяснимият български парадокс: онези, които най-безкористно, най-безрезервно се сливат с народа си, след векове най-силно се открояват в неговата история.

На 1 ноември всеки лесно може да се плъзне към патетика. В днешно време тя може би не е съвсем излишна. Както не е излишно повече достъпна книжнина, на езика на днешните и утрешните хора - за тези преброени български будители, за техните усилия, за техните прозрения, за тяхната българска мечта. И за техните лични, човешки жертви, които също влизат в цената на нашето пробуждане.

И за да не стане нужда някога да се броят будните...