Роза Д. живее в центъра на София, но два пъти седмично, в слънчев ден, все още можете да я видите пред кафето в "Младост"2. Има пациенти в квартала и използва това да поседи на открито и да завърже някой и друг разговор. Случва се да се засечем и да си подрънкаме на припек. Роза е рехабилитаторка, прави масажи по домовете, публиката й е стара, отбрана, и тя винаги е пълна с новини. В предългата си практика е разтривала снаги, крайници и дископатии на всевъзможни, но винаги - и преди, и сега - неизменно състоятелни и влиятелни хора и като ги е разтривала, ги е изслушвала. Знае много за живота, но е дискретна по един свой си маниер - често пъти дори не разбираш онова, което разказва, сега ли се е състояло, или в миналото. Нито пък успяваш да прецениш, дали това е неин коментар, или на някой от старците, които пъшкат под ръцете й. Защото Роза е работила в луксозен номенклатурен санаториум в Банкя, а после и в арабски клиники в Кувейт. Част от пациентите й са от онова време, чак да се чудиш каква съдба ги е дотътрила (не шейховете, а номенклатурата) в нашата покрайнина. Тя ги жали, бори се за живота им, днес е била при един такъв забравен генерал и е уморена и вяла. "Гърча го с всички сили - казва, ръката ми се спича да го гърча, докато потече кръвта." Гърчене тя нарича своята манипулация, а кръвта, която потича, всъщност тръгва по безсилните му артерии и мускули, за да се раздвижи и съживи болното място. Горда е с работата си, тя е професионалистка, а освен това с нея поддържа покосения си от инсулт съпруг, симпатичен адвокат по наказателни дела от миналото. Може би затова Роза рядко пита за семейството ми, просто не иска да споделя за своето. И може би пак поради това с нея си говорим най-вече за престъпления.



За криминални престъпления.



Роза и съпругът й се свързаха с мен по времето, когато пишех своите частни случаи. Дойдоха уж за автограф, а всъщност искаха съвет как да постъпят с много любопитен ръкопис. Бащата на адвоката, също адвокат, бе оставил няколко тетрадки, в които бе записал нещо като анотации на криминалните дела, по които се бе явявал в съда, както и на престъпления, известни от печата, споделени от колеги, от криминалисти или просто от нашумели процеси в съдилището. Петнайсетина реда от карирана тетрадка: кратко описание на престъплението, участници, особености и някои фрапиращи подробности. Това представляваха тези анотации. Обхващаха период отпреди войната и някъде до шейсетте години. Обяснението на двойката бе, че покойният юрист събирал тези факти с идеята тяхното изучаване и анализиране някак да помогне в борбата с престъпността. Беше екзотично в онези времена: адвокат, който се храни от престъпленията, да се труди за тяхното намаляване и предотвратяване.

Стори ми се, че е невъзможно да се издаде - не беше "четиво" и не беше изследване, издателствата имаше да му се чудят. Никой не си падаше по такива ръкописи с идеална цел. Видя ми се нечестно да ги насърча и да им пожелая успех. Странно беше, че продължиха понякога да ми се обаждат. После се изгубиха, докато в наши дни Роза не се появи под чадърите пред РУМ-а в квартала. Още първия път я попитах за ръкописа на свекъра й, но тя махна с ръка: "Отиде той". Доверили се на някакъв литератор и онзи го задигнал.



Но Роза кой знае защо продължава да ме мисли за експерт



и се радва да обсъдим, както казва тя, "криминогенната обстановка". Това за нея е "семейна" тема. Посочва го като за оправдание, след което директно почва да сипе своите "анотации".

Убийството на децата на пътя при Лесидрен. Застрелването на афганистанеца в Странджа. Прободената ученичка в Сливен. Пребитата учителка по музика във Видин. Видинската история навлажнява очите й, майка й е била учителка по музика. Случаите са достатъчно известни, задоволяваме се да ги изброим. Диагнозата си Роза слага почти служебно: хаос, корупция и душевна бедност. Чудно е, че темата при нея не се рутинира и тя продължава да се пали и да рови. После преминава нататък: "Арена Армеец", стълкновението пред НАТФИЗ, полицейският бунт...

Прекъсвам я: това не е престъпност, това е политика. Роза ми се чуди: та когато политиката си служи с измама, с натиск и заплаха, с шашма в рамките на закона, с хулиганство, с извиване на ръце, с рекет от позиция на силата, с машинации и преправяне на документи, с кражба на гласове, със злоупотреба и подминаване на незаконни хватки - това си е чисто престъпление пред обществения интерес, обществения морал и ценностите, на които се крепи целият ни живот. И защото всичко това разсипва народното съзнание, народните мерки и разбирания, опустошава ги и отваря пътя на злото, което не знае ни срам, ни съвест, ни милост. Защото се извършват публично, телевизията ги показва, повтаря ги и потретва, докато гражданинът изгуби кураж и вяра. Криминалното издишване облъхва човека, разлага го, въвлича го. Обществото и институциите жумят...

Излага това стройно и отчетливо, сякаш декламира. Народът мисли по-бързо. Хората няма нас да ни чакат да назовем подобна истина. Ние на тези чудесии в българската политика се чудим и дивим, не знаем как да ги преглътнем. Туткаме се дори да ги формулираме. А Роза им е намерила колая - криминализирала ги е. Колко просто!

И колко сложно: вътре в себе си знаем, че така с престъпността никога няма да се справим.

И с този вид също.

А ако решим да му правим анотации, томове ще натрупаме...