Не може да има никакво съмнение, че налагането на християнството в България при кханасюбиги Борис (852-993) е най-обсъжданото събития от времето на нашето средновековие, а може би и за всичките 13 и нещо столетия от съществуването на България. Това събитие, заедно с още едно-две, е и най-често подлагано на яростна политизация; ясно е защо. В няколко текста през тази година ще е добре да видим кои са новооткритите извори, без да изпускаме от поглед, разбира се, цялостната историческа картина; значението на тези нови сведения за разкриването на същността както на християнизацията, така и на яростното противодействие, което тя предизвиква, вече може да бъде оценено по заслуги като забележително.
През последните едно-две десетилетия се появиха, колкото и да е странно и неочаквано, нови изворови данни, които могат съществено да променят някои подробности в процеса на покръстването и на християнизацията на България през втората половина на IХ в. Нека вметката за "подробностите" не ни въвежда в заблуждение - това са все свръхважни сведения за разбирането на тези събития; то други и няма, когато става дума за вероятно най-съдбоносното владетелско решение за цялата история на България.
Колкото и важно да е налагането на християнството в Средновековна България, не по-малко са от значение и яростните опити за противодействие на това на пръв поглед странно решение на кханасюбиги Борис; странно, но както се оказва, не и неочаквано. И докато самият процес на християнизиране на българите изглежда малко или много поизяснен, то именно последвалите събития на яростно противопоставяне остава потънало в мъгла; и има защо.
Сравнително ограничената изворова основа на Антихристиянското въстание от началото на 866 г. има общоприето обяснение - домашните ни извори са старателно прочистени от данни за каквито и да е антихристиянски вълнение в България, възникнали в резултат на сравнително дългия процес на християнизиране. И не може да бъде другояче, понеже именно християнската църква окупира незабавно, още на следващия ден след покръстването на Борис-Михаил, съхраняването на националната ни памет - тя се занимава с образованието, с писмеността, с научната деятелност; пак поради същата причина днес трябва да се разравя внимателно и с нечовешко старание в писмените извори за да бъде разкрит исторически верният образ на великия господар Борис-Михаил (за титулатурата му със сигурност също ще стане дума), изкривяван до неузнаваемост от християнските писатели заради безспорната му заслуга по прокарването на християнството.
Не по-малко старание изискват и чуждите писмени извори от това време - над 90 % от тях също са в съчинения на християнски автори. Въпреки това изглежда сме на прага, най-сетне, на сравнително точно и исторически вярно разкриване същността, причините и последствията от тези съдбоносни събития. И има само едно "но" - наистина е възможен пробив в изследването на тази проблематика стига да секне политическото й обагряне и осъвременяване; което, като познаваме родната ни действителност, ще трябва да признаем за труднопостижимо, меко казано. Причината за написването на тази поредица е не само в изминалите точно 1150 години от Антихристиянското въстание в България, но и задължението, което тук изпълняваме, да се поддържа относително равновесие в общественото пространство; денонощните истерични крясъци на оперетните историци всеки момент ще ни проглушат.
* * *
Поне за времето, най-общо, на Антихристиянското въстание в България на практика съществува почти пълно единодушие - естествено то започва след покръстването на Борис-Михаил, който с присъщия му героизъм, със смелост и откритост направил това "тайно и в дълбока нощ", като в добавка "обещал да се подчини на императора [Василий I]" (вж. Извори в Свързани текстове). Практически всички отнасят началото на въстанието (на ползваните понятия и на тяхното съответствие на историчесата истина ще се върнем пак с нужните подробности) в първите месеци на 866 г.
Преди няколко години известният руски историк на езика и на християнството Анатолий Турилов откри за българската история датата 28 март в Архива на Санкт-Петербургския институт по история на Руската академия на науките; в неговата Западноевропейска секция се съхранява ранен български календар - вероятно още от следплисковско време, поместен в месецослова към един Апостол сръбска редакция (ЗЕС 680 в Архива на ФИРИ РАН) от края на ХIII в. или от границата на ХIII и ХIV в. (вж. Две забытые даты болгарской церковно-политической истории IX в. (К вопросу формирования болгарского варианта церковного календаря в эпоху Первого царства), Palaeobulgarica 1999). Та точно там 28 март е отбелязан като "[Ден] на чудотворец Иларии [(!)] . . . и на победата на княза бъгарски [пропусната буква; български] Михаил . . .". Никаква трудност няма в разчитането на това съобщение, което тук съкращаваме нарочно - може би още от края на IХ в. Българската църква, развълнувана от потушаването на Антихристиянското въстание през 866 г., започва да отбелязва това събитие; при това - точно на 28 март очевидно.
Веднага ще трябва уточним, че календарът е преписван от някой, който не е знаел (добре) български език или, по-скоро, е недовиждал, та почти на всеки ред е изпускал или бъркал по някоя буква; поради това днес се налага да се обясняваме, което няма да правим тук. Така или иначе датата 28 март се разпространи със скоростта на светлината веднага след появата на българското издание на извора; малко прибързано, може би.
За жалост откритието на Турилов не може да сложи точка по въпроса за избухването на Антихристиянското въстание. Първо, защото ще е нужно за повече сигурност поне още едно подобно споменаване; и второ, защото сигурността на датите по християнските календари не може да се смята за абсолютна - църквата се ръководи от свои основания за разполагането на празниците.
Въпреки това откритието на Турилов е отправна точка за точното датиране на въстанието; несъмнено. Още повече, че зимата на 866 г. е най-вероятното за това време; тук и сега ще предложим малка поправка на датата на бунта.
Понеже част от новите извори са добре забравени стари, си позволяваме да се върнем век и нещо назад във времето за да прочетем отново спомените на възрожденеца Пандели Кисимов (1832-1905). Интересуващата ни втора част от неговите "Исторически работи. Моите спомени", озаглавена "Стари народни обичаи. Влачугите и избиранье на царь" излиза през 1900 г. и съдържа описания от времето "до преди Кримската война (1853 г.)", когато "тоя обичай беше в всичката си испълнителна сила" за земите между Велико Търново и Русе, но въпреки това "ако от дейците и участниците на тия русенски влачуги, които останаха за спомен - влачугари и влачугани, няма още някой жив, то вярвам, че има мнозина други, българи и турци, русенски граждани, които са слушали и помнят . . . Инак, това истинско събитие, както казах, се обнародва и в един български вестник тогива [липсва уточнение и библиографско позоваване], та считам и за излишно всяко потвърждение". По данни от старопланинското с. Живовци в Северозападна България обичаят е бил жив поне до 1961 г. (Петър А. Петров 1968; вж. подробно Десислава Андреева 2007).
Смисълът на влачугането (умокрянето), предаден накратно, е къпането - направо с дрехите, доброволно или насилствено, на Йордановден, на Ивановден и на Бабинден (6, 7 и 8 януари). След църковната служба на Йордановден младежи - ергени и отскоро задомени млади мъже, се събират по квартали и причакват минувачите за да ги "умокрят" или да ги "кръстят" в някой близък водоем. Задължителни за "умокряне" са младоженците, които са се задомили през изминалата година, та затова те изобщо не излизат навън през този ден, дори на църковната служба не ходят. С особена охота се причакват първенците - селски старейшини и градски първенци, защото от неприятното "умокряне" насред зима минувачът може да се "откупи" с пари. Събраното е неприкосновено и "влачугарите" си го делят привечер. Същото се повтаря на следващия Ивановден; на Бабинден се "къпят" акушерките на селото.
Особен интерес представлява принуждаването към "умокряне" - влачугарите са напълно свободни в тия дни да прилагат всякакво насилие до постигане на резултат - "къпане" или откуп. Често се стига до бой, до спукани глави, до тежки наранявания, но насилието при влачугането, независимо от неговия изход, не подлежи на никакво наказание. Събраните пари също не подлежат на отчет, не се връщат и не се делят, освен от влачугарите; те са законна и неприкосновена плячка.
Несъмнено вече е станал ясен нашият замисъл - в народната памет е съхранен споменът за атнихристиянския бунт на българите през 866 г. чрез обичая "влачугане", който повтаря театрализирано тези събития. Остава да припомним само, че на Йордановден завършват така наречените Мръсни дни (мръсници, караконжорови нощи, погани дни, бугани дни), които са започнали шест дни преди Сурва (1 януари, Нова година; Денят на Слънцето).
(следва)
Свързани текстове:
http://www.segabg.com/article.php?issueid=9423§ionid=5&id=0001301
(Християнството в България е налагано сякаш по спешност)
http://www.segabg.com/article.php?issueid=2985§ionid=5&id=0001301
(Отмъщението на 52 прабългарски рода)