Нова година - и нови реформи. Една от ключовите думички на 2015 г. запазва шансовете си да продължи своя медиен ход и през 2016-а, макар и с доста клюмнала инерция. Големите промени обикновено се замислят и прокарват от мнозинствата в първата година от мандата им, когато все още е налице подкрепа от избирателите и разочарованието не се е затвърдило трайно. После става все по-трудно. От определена възраст нататък - и при хората, и при правителствата, съображенията да не направиш нещо нарастват главоломно. Вече беше теглена чертата на постигнатото досега - повече от мършаво, на парче, но най-вече ориентирано към затягане на коланите, отстъпки пред едрия бизнес и стоварване на нови административни и финансови тежести върху населението. Изненадани могат да бъдат само онези, които си въобразяваха, че



с катурването на предишния кабинет е съборена и олигархията



В партийно-политически план на Реформаторския блок бяха доказани две неща: първо, че могат да настояват за каквото си искат, но не те решават, и второ, че не го искат кой знае колко много. Медии и анализатори бяха готови да връчат наградата за победител на годината на ДПС, но ДПС предпочете сама да се откаже от нея. Така че започваме с реформите на чисто. Сякаш 2015-а можем да я зачертаем - отново ще обсъждаме промени в съдебната система, сякаш до този момент не я променяхме и контрапроменяхме на килограм; отново ще коментираме антикорупционно законодателство, сякаш не беше приоритет на всички начело с премиера; отново ще бистрим електронното гласуване, сякаш не сме го влачили по пленарни зали и изборни секции.

И все пак различно е.

Обществените очаквания за реформаторски действия са потънали в зимен сън. Няма го общественото мнение, което да иска реформи, а политиците от неудобство да разиграват варианти за такива. Аналогично стои въпросът и с надеждите за стабилност. В първите месеци на мандата всички повтаряха, че трябва да се влезе във властта, за да има стабилност и да се избегнат предсрочни избори, от които хората чувствали умора. Вече предсрочните избори са предмет на разнообразни хипотези, разсъждения и варианти от всички посоки - БСП, ДПС, Бойко Борисов, Цветан Цветанов и Радан Кънев, за да отбележим само най-гласовитите. Има автори, които направо приемат за даденост, че ще съвпаднат с президентските.



Какво й се случва на стабилността?



И къде да я търсим - в АБВ ли, където лидерът подаваше оставки заради несъгласие със собствените депутати; в ДПС ли, където един лидер свали друг, а депутати и кметове напускат; в РБ ли, където една пета от коалицията мина в полуопозиция, а другите се полусъгласиха с техните мотиви, оставайки във властта; в ПФ ли, където за двете партии ВМРО и НФСБ няма надеждни данни, че общуват помежду си; в БДЦ ли, където никой не може да каже кой кой е, какво защитава и с кого? Даже в ГЕРБ заместник-председателят Цветанов редовно критикува вътрешния министър. Единственият, който полага усилия да създаде видимост за стабилност, но персонално въплътена в неговия образ, е премиерът Борисов. А международното положение не му помага особено. Да бъдеш винаги с Германия, но никога против Русия е мисия, надхвърлила възможностите дори на цар Борис III. Какво да говорим, когато трябва да се наместиш и между САЩ и Турция, и между Източна и Западна Европа. Геополитическият пъзел на премиера напомня спринт по каменните реки на Витоша, при който във всеки момент можеш да пропаднеш и навехнеш крак, а президентът и външният министър, които ти носят раниците, току гледат да те побутнат накъдето на тях им изглежда изгодно.



Ето защо за реформите няма ентусиазъм



Това, което предстои да става в парламента, най-вероятно ще се развие на два тласъка. Единият - до март, защото по онова време равносметката на зимата ще бъде неизбежно на дневен ред, а на самото мнозинство (включително ДСБ) ще му се наложи да се самоопредели запазва ли досегашния формат. И вторият - до лятната ваканция. По традиция в дните преди парламентарните ваканции се изсипва най-голямото по теми и обем законодателство, за да могат партиите да заемат оптимални изходни позиции за старта на следващия сезон. А следващият сезон за тях ще е фатално важен, защото е свързан с битката за президентския пост. На есенното слънце съвсем определено няма да зреят реформи. Дотогава всеки ще трябва да е демонстрирал умението си да търси партньори за по-широко съвместно явяване, каквото повелява традицията при президентски вот. И това, при положение че няма да има и предсрочен парламентарен. Ако има, задачата става с две звездички, за напреднали с материала.

Дилемата "стабилност или реформи" българският политически елит видимо не я решава на принципа "и - и", а според правилото "нито - нито".

Всички замислени инициативи в предстоящите шест месеца - и Законът за съдебната власт, и антикорупционният закон, и Законът за социалните услуги, и Законът за публичните финанси, дори и най-непосредственият сюжет с електронното гласуване - ще бъдат изцяло подчинени на предизборна логика и борба не какво ще се постигне, а кой ще надделее и ще представи решенията за свое постижение. Практиката вече се е оформила. Няма значение кой внася, важното е кой какви поправки ще наложи във внесения текст и ще пропагандира своята незаменимост за приемането на цялото.

Ще заживеем в щастливото време на всекидневните исторически компромиси. А България ще продължи да задлъжнява.