----------

Никола Инджов е роден на 30 септември 1935 г. в семейството на бежанци от Беломорска Тракия. Детството му минава в Бургас, Созопол, Гюмюрджина и Хасково. Поет, публицист, романист и преводач. Носител на Националната Ботева награда. Романът му "Възречени от Манастир" - за разорението на тракийските българи след Балканската война, издаден през 2001 г., претърпя вече 5 издания.

------------





- Посрещаш 70-годишния си юбилей с нова, и то много достойна книга - "Приписки към времето". В нея възкресяваш фигурите на видни книжовници и дейци, свързани с тракийската кауза през трагичния ХХ век. Най-силно впечатление обаче прави тезата ти, че гробът на Патриарх Евтимий се намира в землището на с. Манастир, Гюмюрджинско, селото на твоя род, на изкланите от турците през 1913 г. твои баби и дядовци. Какви са основанията ти за тази доста еретична в очите на историците хипотеза?

- Хипотезата не е еретична, аз бих я нарекъл интуитивна. В нея се съдържа голяма доза логика. Патриарх Евтимий, най-великата фигура на Българското средновековие, е завършил земния си път 10 години след като турците го отвеждат от Търново през 1394 г. Григорий Цамблак споменава, че го отвеждат към Македония (това е името на Македония и Тракия през епохата), описвайки някакъв пейзаж с планини и море в далнината, което съвпада с Беломорието. В топонимията на с. Манастир има названия, свързани с фигурата на Патриарх Евтимий - местностите Владикув гроб и Търновските лозя. Къде са преминали тези 10 последни години от неговия живот? Хипотезата, че ги е прекарал в Бачковския манастир, според мен е емоционална. Не е възможно в Бачковския манастир, който е бил един от големите духовни средища, да не се е запазило никакво писмено свидетелство за патриарха. И друго - с. Манастир всъщност е било метох на Бачковския манастир. Просто нашите историци не са разчели внимателно знаците.

- Едва през тази година успя да реализираш заветната си мечта да посетиш с. Манастир след дългогодишни безуспешни опити. Какви чувства изпита?

- Това беше мечтата на живота ми. Допреди няколко години гръцката държава не издаваше визи на българи, чийто произход е свързан с Беломорска Тракия. За щастие забраната отпадна. Отвориха се пътищата, тракийците тръгнаха масово към големите тракийски села Доганхисар, Дервент, Сачанли. Нашето село е било най-голямото българско село навремето, с 400 къщи. Успешното ми посещение там през тази година съвпадна с един мой житейски предел - тази година навършвам 70 години. Отидох с малкия си син, да му покажа откъде идва неговият корен. Аз съм един от авторите на идеята "Тракия без граници", която ръководи от десетина години дейността на тракийската организация, в която съм някакъв фактор. Тракия без граници е същността на тракийската кауза днес. Тракия винаги е била кръстопътна земя и там винаги са живели рамо до рамо различни етноси - българи, гърци, турци, албанци, евреи, арменци. При посещението си в селото аз разговарях на български със сегашните му обитатели - 20-ина семейства помаци. Техният родов език е българският. По тоя повод си спомням какво казваше навремето баща ми: "И пчелите в нашето село Манастир румонят на български."

От нашето село са останали около 400 народни песни, събрани от леля ми Мара Михайлова, най-забележителната етноложка и етнографка на Източните Родопи, която е родена в с. Доганхисар, Гюмюрджинско. Тя беше съпруга на чичо ми Илко Димитров, основател на Комитета за Тракия през 1923 г. Комитет, в който влизаха турци и българи и който извършваше партизански акции в завзетата вече от Гърция под натиска на Великите сили Беломорска Тракия.

Примерът на Комитета за свободата на Тракия в историята е недостатъчно осмислен. Единението на турци и българи след 500-вековно турско робство и 2 години след изгубването на Тракия, общата им територия, е учудващо.

Двете ми баби и двамата ми дядовци са изклани от турците. Но това са турци от Анадола, това не са турците, обитавали съвместно тази територия с българите. Макар и водени от офицери, това е била не толкова редовна войска, колкото потери, в които е имало лази, черкези, племена от Кавказ.

- Значи българският етнически модел не е съвременно политическо изобретение?

- Каузата "Тракия без граници" и идеята да се възроди миналото на Тракия, през което в продължение на десетилетия в мирно съвместно сътрудничество са живели турци, българи, гърци, арменци, евреи, не е политическа кауза. Тя е нравствена кауза. Всички наши правителства - и преди Девети, и след Девети, и след Десети - са в грях към тракийците - до ден-днешен. Трябва да кажа, че единствен сегашният президент на България Георги Първанов - може би защото е историк - проявява едно разбиране в дълбочина на тракийския проблем и неслучайно на тазгодишния събор на Петрова нива той каза: "Време да е прочетем отново уроците на тракийското движение." Истината е, че аз като дете и в Гюмюрджина, и в Созопол, и в Хасково съм живял с турци, гърци и арменци. Етнически противоречия между нас никога не е имало. Те се появяват едва сега, подклаждани по политическа линия. Има среди, които искат непременно да изтъкнат, че ако не са те, българите и турците в България ще си извадят очите. От висотата на своите 70 години аз казвам друго: нищо подобно. Ако не са етническите партии, ще живеем много по-спокойно.



- Как виждаш на практика интеграцията на тракийския ареал?

- Това може да бъде осъществено не с политически, а с културни и икономически мерки. Икономическата цел е налице - нефтопроводът Бургас-Дедеагач. Строителството на този нефтопровод означава една инфраструктура от 300 км дължина, около която възникват пътища, рафинерии, заводи, мотели, хотели, селища, хляб за хората - и падат границите. Там ще работят заедно българи, турци и гърци. Това ще доведе до съживяването и на оста Русе-Дедеагач. Балканите в момента, особено този район, Беломорска Тракия, представляват идеален терен за международно сътрудничество, за взаимопомощ. Във всички селца, където стъпих тази година - Доганхисар, Дервент, Шапчии, в града Гюмюрджина, в Дедеагач, на остров Тасос, споменът за България е жив и изпълнен с надежда за бъдещето.

Тук искам да изтъкна заслугата и на бившия министър на външните работи Соломон Паси. По негово време се взе решението между България и Гърция да се отворят 16 нови гранични пункта.

70 години не са малка възраст за един писател. Аз много скитах по света. Видях около 60 държави, а толкова малко бях по тези места, които сега, на този предел на възрастта, ме интересуват най-много. Сънувам всяка вечер с. Манастир. Разбирам, че като писател аз нося словото на оня край, психологията му. Това е моят дом в българската литература - тракийският говор. Всеки шести съвременен българин е бежанец или потомък на бежанци от Беломорска и от Източна, Одринска Тракия. Трудно е със съвременни финансови изражения да се изчисли колко имоти и колко имущество са загубили тракийците в отнетите територии. Някои споменават цифрата 10 млрд. долара. Наистина турската държава с т. нар. Анкарски споразумения от 1925 г. е била задължена да изплати компенсация на българите, но не е изплатила нито един лев. А сега вече в междудържавните отношения има акумулирани събития, които позволяват на турската страна също да претендира за изплащане на компенсации във връзка с няколкото изселнически вълни и особено тази по време на възродителния процес и контраисканията на Турция парират всякакви наши усилия. Турците имат искания дори за двореца "Врана", който в края на краищата попадна в ръцете на представител на династията Сакскобургготски. А именно тази династия провали Тракия - заради суетния инат на Фердинанд да влезе на бял кон в Цариград ние загубихме територия, равна на 2/3 от сегашна България - Беломорска и Одринска Тракия. Загубихме нашия излаз не просто към Бяло море, а към средиземноморската цивилизация.

- Какво отся паметта ти от бежанското детство? То ли роди поета в теб?

- Когато нашето семейство си тръгваше от Беломорска Тракия през 1945 г. , заседнахме за една година в с. Чорбаджийско, вече на българска територия, на няколко километра от Маказа. Там ни прибра един турчин, който имаше кафене в центъра на селото. Прибра ни да живеем в малка къщичка в неговия двор, където прекарахме около година, преди да тръгнем за вътрешността на България. Години по-късно реших да заведа моите синове натам, за да им покажа каквото е останало от осакатените тракийски краища на България. В Кърджали се видяхме случайно с поета Филип Хорозов, мой обичан приятел, който, като разбра, че сме тръгнали към Чорбаджийско, изказа желание да дойде с нас. Вземам го, тръгваме с колата и го питам: "Ти по каква работа натам?", а той ми вика: "Аз съм от Чорбаджийско." И на свой ред ме пита какъв път пък имам аз натам. Аз му обяснявам - така и така, в края на 45-а г. в Чорбаджийско ни прибра един турчин кафеджия и благодарение на неговото благородство, щедрост и милост моето семейство оцеля. Филип Хорозов се умълча. Стигнахме в Чорбаджийско. И какво се оказа - нашият благодетел бил неговият баща. Майка му, която беше жива, като ни срещна, позна в мен баща ми и рече: "Абе ти да не си син на Коджа Иван?" Така бащата на един поет спаси семейството на друг поет. Ето секрета на българския етнически модел, който сега някои искат да си присвоят.