|
Разбира се, този паралел е допустим само с уточнението, че
процесите на разложение сред десницата в България
са по-напреднали, а конфликтите са по-безкомпромисни.
Десницата в България днес е толкова разбита, че дори говоренето за някаква общност от партии със сходни ценности е твърде условно. Не случайно даже десните партии не могат сами да се идентифицират - едни смятат, че НДСВ въобще не е дясна партия, други твърдят, че организациите на Бакърджиев, Бонев и Софиянски са фантоми, а трети просто въведоха термина "непривлекателна десница".
Много са причините българската десница, която допреди няколко години мирно съжителстваше в рамките на СДС, да не е единна днес. Едни смятат, че всичко се крие в генезиса на посткомунистическата политическа система. Други виждат проблема в незрелостта на родните партийци, в центробежните процеси в СДС по времето на Иван Костов или в пагубното влияние на Симеон Сакскобургготски върху двуполюсния политически модел.
Една от основните причини за кризата на дясното е
липсата на уникални движещи идеи,
които демократичната общност може да предложи на обществото. След като формулираха реституцията и приватизацията като движещи елементи на стопанския преход, след като обединиха обществото около външнополитически приоритети като НАТО и ЕС, десните партии останаха без специфична идея.
Уморено от безплодния преход, обществото се отврати от политическата класа, а в перспектива вероятно все повече ще се разочарова от факта, че се целим във външнополитически механизми, които не действат перфектно. Както казва политологът Иван Кръстев: "Може да се окаже, че бутоните "НАТО", "ЕС" и "ООН" не действат." И какво правим тогава? Кризата в СДС, разнобоят в дясното и неслучващият се стабилитет на държавата, раждащ ново олевяване, демотивира десния електорат. На практика десните партии съвсем се превърнаха в партии без електорат - случайните избиратели изчезнаха, периферията им съвсем отъня, а кризата обхвана дори и твърдите ядра. Дали десните партии са пет, десет или двадесет - няма значение.
В този смисъл и въпреки аритметичното разнообразие на десни партии на практика алтернатива няма. Дузината десни партии не предлагат различни управленски модели, няма нюанси в ценностната им система - има единствено страх от задълбочаване на кризата. Говореното вдясно се изчерпва с "колосалния" въпрос: "Какво ще правим на местните избори?"
Жестоката истина е, че нищо не може да се направи. Любовта тук е невъзможна. След двудневните разговори в Банкя около т. нар. проект "Нова десница" стана пределно ясно, че формализирането на подобна предизборна коалиция на централно ниво е невъзможно. Не случайно участниците в онази дискусия взеха да отместват възможностите за обединение за "след изборите", за по-нататък.
Истината е, че всички тичащи по дясната писта имат своите резонни основания да избягват участието си в общ отбор. Тук не търсят катарзис. СДС изгради позицията си върху съждението, че предстоящите избори са последен шанс за себедоказване на политическата сцена.
Сините имат тежка нужда да се докажат сега и сами,
не в комплект с малки, подгряващи състезатели. Нещата, погледнати откъм "Раковски" 134, изглеждат така - ако СДС спечели в София и Пловдив, партията се връща в играта, и то от добра позиция. Сините не искат да делят победата със Софиянски, Бакърджиев, Бонев или Каракачанов, защото така тя ще се омаловажи. Сами срещу всички - така решиха да действат в СДС.
Останалите десни партии пък с видимо вълнение чакат СДС да се провали на местните избори. Да паднат сините крепости. Да се свърши веднъж завинаги с мита "СДС - основен фактор в дясното пространство". Приказките от рода "Дайте да видим как да се обединим..." са необходими само защото липсата им ще подчертае тоталната обърканост на ситуацията. Така трябва да се говори - не че искат единение, просто трябва да изпускат пара в свирката.
Бонев и Каракачанов например отидоха на сбирката в Банкя като че ли само за да подчертаят, че "Новата десница" не може да се случи. От НДСВ разиграха лека гротеска под наслов "Ще дойда, няма да дойда", а Софиянски просто предпочете да раздава "валентинки", вместо да мине от другата страна на Околовръстното.
Тримата очевидно имат
планове, които не включват обединение на десницата
Бакърджиев развива дейност само за да не загуби форма. Неговата грешка в подхода му към "Новата десница" бе, че повтаря старата тактика на евролевия Александър Томов, който едно време също преливаше от инициативи. Томов обявяваше всички проведени преговори за успешно завършили, и то благодарение на личните му усилия. Ненужно си придаваше тежест, която дразнеше в чисто човешки план. Накрая никой не искаше да играе с Томов и социалдемократическата му алтернатива в левицата падна до 0.99% на парламентарните избори. Бакърджиев не отчита и факта, че в България не може да блеснеш, ако не заемаш крайни позиции. По-печелившата стратегия е да разделяш, а не да обединяваш. А и не може да съсредоточаващ целия си огън върху един противник - в случая СДС.
Безперспективността на ситуацията вдясно лъсна особено след учредяването и активизирането на Сугаревия клуб "14 декември". Въпреки че бившият ни посланик в Монголия и Индия подчерта непартийната роля на клуба, очевидно е, че Едвин прави алтернативен СДС - със структурите, със заявката да коригира синята политика и с желанието да приласкае отхвърлените от "Раковски" демократи.
Този филм е стар, гледахме го за последен път преди 3 г.,
когато покойният Светослав Лучников направи гражданското сдружение "Път за България". Той също искаше да бъде коректив на процесите в СДС, също се бореше с корупцията, клиентелизма, мафията и комунизма. Явор Дачков бе до Лучников, както сега е до Сугарев. Разликата е, че Лучников се бореше с вътрешнопартийния враг, той бе за "пълна и безусловна подкрепа на ръководството на СДС", докато Сугарев се обявява за по-чист, по-праведен партиец. Всеки, който познава Сугарев и хората около него, би трябвало да е наясно, че "14 декември" не е само плод на грешната кадрова политика на СДС, не е формация, която подпомага едно или друго крило - Костов, Михайлова, Николов и т. н., не и е пета колона на външни за СДС сили. Мнозинството от делегатите на последната национална конференция на СДС гласуваха за хора като Сугарев и Филип Димитров, Надежда Михайлова ги легитимира в политиката и сега, съвсем естествено, се стигна до раждането на СДС-2.
Единственото положително за СДС следствие от раждането на "14 декември" е, че новият клуб би могъл да се третира и като
опит за паралелен политически маркетинг на синята партия
СДС има жизнена необходимост от боен отряд, който да яхне вълната на общественото недоволство срещу действащото управление. Самата партия не може да направи това, защото пословичните 8-10% обществено доверие я дърпат надолу. Сините не могат да оставят на Яне Янев отговорната задача да се блокират пътищата на страната. Алтернативният герой е тъкмо поетът Едвин Сугарев - тази задача му подхожда повече.
Огледални на сините процеси текат в различен стадий в НДСВ. Ако Сугарев иска корекции в синята политика, то НИЕ са недоволни от жълтата такава. И в двата случая под въпрос се поставя партийното ръководство, и в двата случая тече разцепление, а не консолидация. Хората от НИЕ, които вероятно все пак ще получат статут на парламентарна група, нямат шанс да станат сериозна политическа формация. Разпадът на НДСВ със сигурност ще продължи, въпреки че жълтите едва ли ще родят трета парламентарна група. По-грамотните недоволни в НДСВ ще останат в групата, за да вдигнат политическата си тежест в рамките на управляващото мнозинство.
Краткосрочното бъдеще на десницата не е розово. Процесите на разпад вероятно ще продължат и през тази година. Ясно е, че консолидирането вдясно е пряко свързано със съдбата на СДС след местните избори. Единението след това ще дойде бързо - независимо дали СДС ще спечели позиции, или ще предаде фронта. Местните избори ясно ще покажат кой ще е новият лидер в дясното политическо пространство - СДС или някой друг.
|