Пролетта поначало е време за ирония, но този път затоплянето подрани, а и ирониите са някак преждевременни. Става дума за бурите около новите учебни програми - никой не знае какви индиански хитрости ще приложат просветните номенклатурци, когато страстите поизветреят и как ще реализират своите обязаности и обвързаности. Добрият резултат досега е надигането на българските градове срещу тази оскърбителна "риформа" и безотговорното жонглиране с национални духовни ценности и избутването зад кадър на незаменими за изграждането на българската душа творби на българското слово. Друг нелош резултат е саморазобличението на високопоставени чиновници, създатели и защитници на злополучните програми. Една такава дама, досегашен фронтмен на МОН при кризисни ситуации, очевидно сметнала, че "Робинзон Крузо" е автор, а не литературно произведение, обясни вмъкването му в програмата за VI клас с това, че ...все пак живеем в XXI век! Не знам дали след този резил се е намерил някой да й обясни, че "Робинзон Крузо" (книгата, а не авторът!) е отпечатана повече от четиридесет години преди появата на "История Славянобългарска"! Споменавам това само като свидетелство за компетентността и нивото, с което се опасявам, че ще се отличават предлаганите днес програми.

Отместването на Паисий, "редуцирането" на присъствието на Вазов, окончателното изваждане (казват) на "Записките" и поредното изхвърляне на Балканджи Йово опъват сърдечния мускул на българина. Тези шегички са рисковани и небезопасни. Безпардонното им коментиране, равнодушието и отсъствието на национална ревност доказват невежествената безотговорност, обхванала българската просветна върхушка. Принудени да изслушваме формални и обтекаеми отговори, ние разбираме, че това е просто "тупкане на топката" и игра на търпение. Градовете да опразнят площадите, обществото да се оттегли от спора. За тях това е рутина, досада, те си имат арсенал от обяснения, също не особено смислени. Тези дни (за кой път не знам) ми изтъкнаха, че "Даваш ли, даваш, Балканджи Йово" не била "чист" фолклор, а обработка на Пенчо Славейков. Та затова не ставала за учебник. Този немощен аргумент не гаси възмущението: фолклорът с това се и отличава - с безброя от обработки, при които диамантът преминава от ръка на ръка и така се шлифова до окончателен блясък. Докосването на Славейков само извисява божественото лъчение на тази тържествена и трагична творба.

Вялата и небрежна защита на позицията на МОН извиква подозрения. Може би цялата тази провокация е задействана, за да може милиардът и нещо европейски пари за образователни програми да отидат в правилните ръце. Не се помнят толкова "свободни" средства в просветното министерство. Дори и всичко да е само за това, хората са отново разделени. Тоест, разделени са с чиновниците. Виж, помежду си са сплотени, както рядко са били напоследък.



Този път се раздвижиха и историците



И се почна една препирня. Робство, иго, владичество, присъствие, съжителство - кое е научно, кое е литературно, кое е простонародно. Били ли са грамотни нашите класици или са някакви простодушни самодейци? Едни такива разговори текат, кога сериозни, кога словоблудни. В тях писатели и революционери се изкарват кога неуки, кога объркани, кога просто... емоционални. Забравя се, че те не просто са се записали в историята - те са нейните творци, те са нейните герои.

И днес настоявам, че истинската история на човечеството е съхранена в изкуството. Другата история се пише и зачертава, преправя се и се нагажда по вкуса на нови властници, нови партии, нови класи - понякога и след векове. Не може да се преправи една велика книга, картина, филм. Е, може, но това е вече престъпление срещу изкуството, както и срещу самата история. Дори само живите днес поколения в България са учили няколко различни истории, но винаги едни и същи "Под игото", "Записките", "Майце си","Хаджи Димитър", "Моята молитва". Историите търпят преработки, бришат върху тях, добавят. В изкуството това не върви: не можеш да "редактираш", не можеш да нагодиш, па дори и заради едната политкоректност. Милиони са "учили" Троянската война по "Илиада", Наполеоновия поход в Русия по "Война и мир", Априлското въстание по "Записките". Историята може и да има друго мнение, но никому не минава през ум да ги преправя. В нашия живот имаше такъв опит - с романа "Тютюн". Конфузът беше за всички. Виж, учебниците за този период бяха "преработени" - и не веднъж.

(Да си припомним колко пъти различни комитети - с какви ли не историци в тях! - през десетилетията опитват да докажат, че предателят на Левски не е поп Кръстьо. Но Вазов е рекъл, посочил го е, и никой не може да отмести този изобличителен пръст.)

Затова историята никога не бива забранявана. Тя просто се пренаписва, преиначава се, добива желан, удобен вид. Виж, книгата, пиесата, филмът, картината и статуята - тях ги крият, спират, свалят, горят, разрушават. Такава случка помня близо един живот.

Пред една годишнина на Освобождението в забравен шкаф в Младежката редакция на телевизията открихме няколко кръгли тенекиени кутии: запис на забравена вече програма. Тогава предаванията преминаваха на живо, нямаше видеомагнетофони и по изключение записи се правеха, като се заснемаше картината на филмова лента от телевизионния екран. Наричаше се телерекординг. Кадърът имаше овална форма според екрана, трептеше, подскачаше. Но при желание можеше да се повтори в ефир.

Този телерекординг бе от някакво младежко предаване:



Константин Кисимов рецитира "Опълченците на Шипка"



пред изразителен гигантофотос на Шипченския паметник. Впечатлението беше, че всичко протича на самия връх. Изпълнението бе просто магическо. И днес се чудя как с такива примитивни средства бе постигнато всичко това. Подготвяхме го продължително - имаше дефекти, дължинки, драскотини, просто прашинки. Кисимов вече не беше жив - загинал бе неотдавна при автомобилна злополука в Балчик. Монтажистките се трудеха и плачеха. Бяхме приповдигнати, вдъхновени, окрилени. Изживявахме спасението на това изпълнение като мисия.

Все по това време държавата трепереше над отношенията с Турция. От Анкара неизменно се възползваха от това - като имаше такава годишнина, изпращаха или канеха делегация. И този път имаше нещо подобно: или Живков заминаваше, или Живков някого от там посрещаше. И шефовете в телевизията решиха да питат (в ЦК естествено): да се излъчи ли този материал, да се спре ли? Спряха го. Извика ме Камен Русев, заместник главен в тогавашната Младежка редакция, рече: "Свалят го, Калине." И ми каза кой го "сваля" - Давид Елазар. Толкова съм бил раздрусан, че съм го запомнил.

Чудя се на самочувствието на днешните чиновници да се съизмерват с великите творци на миналото. Да съкращават, да отместват и да отхвърлят българи от върховете на националния пантеон. Да ги упрекват и да ги "поправят" в терминологията, че и във възгледите. Да подчертават, че тяхното "робство" не отговаря на робството от днешните дефиниции, нито пък игото е това, което е написал класикът. Странно. Никой не си помисля, че онези мъже, които никога не са наричали себе си интелектуалци, по своите прозрения, духовност и талант и днес биха оглавили всяка интелектуална класация. А що се отнася до Вазов, той, академикът на БАН, е бил и министър на народното просвещение, когато това министерство е било истински мотор и вдъхновител на българския национален напредък, за разлика от днешното окаяно МОН, оплело се в гафове и междуособици...

Но тя нашата край няма...