Гледана "отвисоко", т.е. от дистанцията на векове и хилядолетия, историята винаги изглежда по-различно и някак по-просто, отколкото ако се гледа "отстрани", т.е. ако човек е потопен в нея и я живее тук и сега. Вероятно след години днешната иракска криза ще изглежда точно толкова ясна и исторически прозрачна, както в наше време изглеждат кръстоносните походи от XI-XIII век. Впрочем известни аналогии не е трудно да се открият и днес. Тогава, както и сега, християнски народи се обединяват, за да защитават с оръжие "своите ценности" на хиляди километри от своите граници.

През 1096 г. първите кръстоносци тръгват да освобождават Божи гроб от неверниците и през следващите сто години успяват да се укрепят не само в Ерусалим, но и в други градове от Близкия изток. Завареното население, както повелявали тогавашните нрави, било изклано или прогонено. След Третия кръстоносен поход (1189-1192 г.) египетският султан Саладин и английският крал Ричард Лъвското сърце сключват договор, според който поклонниците от Европа получават свободен достъп до светите места в Палестина, а самите земи остават турско владение. Така формалният повод за войните е отстранен, но през следващия век има още пет похода, при които кръстоносците се отклоняват ту към Константинопол, където отсядат за половин век, тук към Северна Африка.

Нещо подобно прозира и в сегашната криза. Антитерористичната риторика не може да избяга от мириса на петрола като водеща цивилизационна ценност, нито от масовото кръвопускане като курбан пред демократичния напредък на народите.

В търсене на някакъв позитивен резултат от кръстоносните походи историците обикновено отбелязват как чрез тях западните рицари опознали арабската и византийската цивилизация, обогатили общата си култура, дарили европейската литература с нови сюжети и усвоили някои полезни хигиенни и хранителни навици. Това, което кръстоносните войни не постигнали, е притъпяването на европейското високомерие, чувството за някакво цивилизационно превъзходство над останалия свят. Нещо повече, това чувство било захранвано и подсилвано тъкмо с атрибути на опознатите чужди цивилизации.

Днешната изискана европейска кухня е силно повлияна от източната традиция, пренесена с кръстоносните походи. Тогава на мода излизат екзотичните подправки, както и много от ястията, съчетаващи месо и зеленчуци. Съвременното сладкарство дължи изключително много (за да не кажем всичко) на арабската захар и индианския шоколад. Знаменитият виенски щрудел всъщност е арабски сладкиш, преминал през Испания във Франция и след това в Централна Европа. Арабският произход на думата алкохол (Al-kohol) предполага, че и коренът на познанието върху дестилацията има източен адрес. Светът сигурно би бил друг, ако арабите не бяха измислили алгебрата и най-вече нулата. Когато турският външен министър преди седмица обяви, че не е постигнал съгласие с Вашингтон по финансовите параметри на участието в иракската операция, той сигурно е имал предвид поне една от тези арабски нули.

Онези, които упрекват ислямския изток във вкоренен фатализъм и чувство за обреченост, едва ли си дават сметка, че тъкмо усещането за предопределеност може да поражда и красивия въпрос "Закъде бързаш?", който за западния човек е лукс. Усещането, че животът си има своя логика, понякога по-фантастична от приказка на Шехеразада и по-богата на варианти от пазара в Багдад през епохата на Абасидите, изглежда, е родило онова характерно за Изтока хедонистично отношение към битието. Там чувствената наслада и удоволствието от бавното живеене е нещо като антипод на западното бързо хранене. Това разточително отношение към времето не попречило на багдадския халиф Харун ал Рашид през 807 г. да подари на Карл Велики не друго, а изключително модерен за времето си воден часовник с месингови фигурки.

За разлика от политиката, за която се оказва все по-трудно да смества в съвременния свят различни цивилизационни ценности, в кухнята те винаги са намирали простор. Там сравнително лесно и бързо народи с различни култури и религии достигат до онази обща позиция, която за техните дипломати често се оказва трудна или непостижима.



Салата от алабаш и моркови с чесън

Продукти: 1 средна глава алабаш, 2-3 моркова, сок от 1 лимон, половин глава чесън, 60 мл зехтин, 1 с. л. ситно нарязан магданоз, сол.

Алабашът и морковите се обелват, настъргват се на ренде и се смесват. Чесънът се счуква със сол, прибавят се лимоновият сок и зехтинът и се разбърква. Заливат се настърганите зеленчуци и салатата се наръсва със ситно нарязан магданоз.



Ориз с кайма и ядки

Продукти: 250 г кайма (агнешка или телешка), 2 ч. ч. ориз, 1 ч. ч. топено масло, 100 г бадеми, 50 г шам-фъстък, 1 ч. л. кардамон, 0,5 ч. л. канела, 0,5 ч. л. шафран, 0,5 ч. л. червен пипер, сол.

Бадемите се попарват, ципата им се обелва, нарязват се и се изпържват в сгорещеното масло. Изваждат се и в същата мазнина се запържват фъстъците. След тях в същата мазнина се запържва каймата, посолява се и се добавят подправките. Добавят се 3 ч. ч. вода и ястието се оставя на бавен огън. Добавя се оризът и се оставя още половин час да къкри, докато се свари. Готовият ориз се сервира, гарниран с ядките.



Самбусек (пирожки) с кайма и кедрови ядки

Продукти: за тестото - 2 ч. ч. брашно, 1 ч. ч. прясно мляко, мая, щипка захар, щипка сол; за плънката - 1 ч. ч. кайма, половин ч. ч. кедрови ядки, половин ч. ч. нарязани домати, 1 глава лук, 1 връзка магданоз, черен пипер, сол, 1 к. ч. разтопено масло, олио за пържене.

От брашното, леко затопленото прясно мляко с разтворената мая, захарта и солта се омесва тесто и се оставя да отлежи около час. В половината от маслото се задушава ситно нарязаният лук, след което се добавят каймата и ситно нарязаните домати. Ядките се задушават в останалото масло и се смесват с каймата. Подправя се с черен пипер, сол и ситно нарязания магданоз. Тестото се разточва на кора с дебелина около половин см. С чаена чаша се изрязват кръгчета, вътре се слага плънка, прегъва се и краищата се притискат. Пържат се в олиото и се сервират топли.



Телешко задушено с кисело мляко

Продукти: 1 кг телешко месо, 1,5 кг малки лукчета, 1 с. л. разтопено масло, 1 с. л. счукани бадеми, сол, 3 кофички кисело мляко, 2 яйца, оцет, 3 ч. л. нишесте, 2 скилидки чесън.

Месото се измива със студена вода, нарязва се на кубчета и се слага да ври с пет чаши вода и половин с. л. сол на умерен огън. След като кипне, пяната се отнема, а месото се оставя да ври около час на слаб огън. След това бульонът се прецежда и месото отново се слага да ври с обелените и нарязани на две лукчета. Оставя се да къкри около 30 минути и сосът се прецежда през гевгир.

Чесънът се счуква със сол и няколко капки оцет. Към него се прибавят предварително разбитите яйца и царевичното нишесте, разбито в половин чаша вода. Сместа се разбърква с киселото мляко и се вари на съвсем слаб огън, като от време на време се бърка, и се сваля от огъня, преди да заври. Прибавя се лукът и се бърка на слаб огън още няколко минути. Бадемите се попарват с вряла вода, обелват се, нарязват се и се запържват в маслото. Добавят се към сместа от киселото мляко заедно с месото.



Мухрабие (пиле с леблебия и кус-кус)

Продукти: 1 средно голямо пиле, 1 ч. ч. леблебия, 1 ч. ч. кус-кус, 4 глави лук, 100 г масло, черен пипер, червен пипер, щипка канела, 1 връзка магданоз, сол.

Изчистеното и измито пиле се залива с две чаши студена вода, прибавя се предварително накиснатата за няколко часа леблебия и се слага на огъня. Когато заври, се добавя ситно нарязаният лук, посолява се и се вари до омекване. В отделен съд в гореща вода се сварява кус-кусът. Маслото се загрява, добавя се червеният пипер и кус-кусът се залива с него. Свареното пиле се изважда от съда и след като изстине, се обезкостява. Леблебията и кус-кусът се смесват, подправят се с канелата и черния пипер и се разбъркват. Сместа се изсипва в чинии и отгоре се подрежда обезкостеното пилешко месо. Преди сервиране се наръсва със ситно нарязан магданоз.





Страницата подготви: Ясен Бориславов



Текстове към илюстрациите:

1. Арабин от племето бенисаид.

2. Войници пред крепостта Петра.

3. Араби в Ерусалим.

Литографии от албума на Дейвид Робъртс, 1839 г.