В края на 2015-а имах рожден ден и приятелят ми Андон ме изненада с необикновен подарък: изразителен, завладяващ портрет на Васил Левски, който с нищо не бях заслужил. Портретът пристигна от Ямбол по куриерска агенция, а на другия ден Андон си смени телефона и така всичко около този подарък остана неизговорено, та имах причина за продължителен размисъл. Андон е художник, но и музикант, а също и забележителен винар. Творчеството му и в трите жанра се радва на неувяхващ интерес. Скромен почитател и на трите се явявам и аз, затова пратката ме развълнува до сърбеж в очите. Левски! - може би не беше случайно...

Училището ми в детството се казваше "Васил Левски". Навсякъде в класните стаи висяха портрети на Апостола. Под училището беше голямото противовъздушно скривалище на града. Един ден (за щастие бяхме навън) земята над скривалището се продъни и крайната от стаите пропадна пред очите ни. Изригна прах и от оцелялата стена иззад кълбата пепел, като през пушеците на историята, ни гледаше Левски. И днес понякога, когато мисля за него, виждам го така. На годишното тържество за патрона на училището се декламираше почти всичко, посветено на него. На мене ми даваха "Левски" от Цветан Спасов - млад плевенски поет, роден наблизо. И наблизо убит.



"Когато животът ме гневно притисне

със своята силна и груба ръка,

несетно си спомням за Дякона Левски

в стихията бурна на трудна борба.



И аз не заплаквам. И аз не оплаквам

на моята младост смрачения ден,

защото в очите ме Дякона гледа

със поглед спокоен и бодро засмен.



Стихотворението бе дълго, трудно за запомняне, уморително за дете. Учителят ни Доньо Дянков ни наставляваше: "През цялото време ще гледате Левски. Гледайте го в очите, все едно той ви слуша и така нищо няма да забравите." В стаята имаше и портрет на Цветан Спасов, но аз гледах Левски над черната дъска. С годините прочетох купища страници за него - и мъдри, и плоски. Дълги нощи почти разучавах Тефтерчето. И само на вас ще кажа, че веднъж с мигновен и непозволен жест докоснах косите му. Но цялата истина и всичкото ми знание за Левски имам от онова плевенско училище на крайния квартал. То е все едно като да съм се с него родил...

И ето го сега - един портрет за вкъщи...

Затруднявам се да ви го опиша. Първо, той не е нарисуван. Създаден е с някаква техника, която само приблизително си представям - изваяние от тъмно сребро в дълбока дървена рамка. Един образ, различен от онези, които обикновено имаме пред очите си, когато името му се споменава. Уж без отклонения, а друг. Без миловидните овали и без напиращата някъде в душата му усмивка. Един по-суров мъж, със силна брадичка и здрава челюст, сериозен и дори леко, съвсем леко... нахакан. Достатъчно, за да потръпне човек. И потръпвам, откакто е в дома ми...

Но защо ви разказвам това?

Криво-ляво мина и този 19 февруари. Преживял съм десетки годишнини от обесването. Бил съм край паметника или поне пред телевизора. Видял съм и съм слушал безчет оратори - от прилични мъже до откровени негодници. По-често съм се чувствал потиснат, отколкото окрилен. Живея с думите и за думите и се прекланям пред Апостола и заради това, че неговите са честни, без демагогия, без лакировка, без зарибяване с бъдеще. Дори свободата в тях се представя трудна, сложна и сурова. Това не са думи на мрачен и сърдит човек. Това са думите на един "нечут характер", на мъж, какъвто България никога повече не посмява да роди.

Бодат ме приказките, които се леят пред него под сведените знамена, приказки за измислени висоти и за невъзможни бъднини. Те, разбира се, не са предназначени за него, те са, за да го въвлекат в някоя безсрамна пропагандна. Предишните - на предишното, днешните - на утрешното, поради липса на днешно. Въобразяват си, че като не се боят да словоблудстват пред него, приказките им ще хванат място. Един вид - ще станат легитимни.

Повечето от тях имат в кабинетите си неговия портрет. Не че съм ги посещавал, виждал съм го в новините. Навсякъде Апостола е зад гърба им. Загърбили са го, както подобава на големци. Учителите им в детството са пропуснали да им кажат да гледат Левски в очите.

Живея в панелка и окачването на картина е много сложна операция. Поне за мен. Иска се специална бургия и, разбира се, майстор.От години се спъваме в рамки, подпрени по стените и по мебелите. Портретът от Андон е на библиотеката, срещу мен, върху купчинка стари книги - потрудих се да ги подбера като за случая. Полека-лека свиквам да се гледаме. (Получава се като в стихотворението: "Защото в очите ме Дякона гледа"...) И когато пиша, и когато чета, и когато чумосвам телевизора. Вчера се разправих по телефона с един подлец, накрещях му кървави слова. Видях портрета после и ми стана тъпо, неспокойно. Сигурно не е просто да се живее така. Е, аз ще свикна с Апостола. Ще се гледаме. Важното е той никога да не свиква с мен. С нас.

Такива, каквито сме днес...