Жената в края на тротоара не сваля очи от мене. Наблюдава ме търпеливо, сякаш ще ме рисува. Това за рисуването е просто разпространен израз, но явно си има причина. Освен дето ме разглежда, тя е и елегантна, напета, много свежа за възрастта си гражданка - ако възрастта й е такава, каквато си мисля. Следи какво правя, без да го прикрива и не крие неудоволствието си от това, което ще направя. А какво правя аз: ровя по джобовете си да намеря дребни за паничката на безногия просяк. Това всеки път ме затруднява - милостинята трябва да не е обидно мизерна, но и да не надхвърля разумното, което кесията позволява. Тъпото е, че не върви да си извадиш парите и да избираш банкнотата. Веднага се вижда, че по-едрите оставяш за себе си. Всичко е честно, но все пак конфузно. А момчето те гледа в ръцете. Пластмасовата протеза се издига до него на плочите. Полулегнало, то не е по-високо от нея. Подавам двата лева (обещаха да пуснат монета, тогава ще е по-лесно) и бързам да оставя благодарностите зад гърба си. И пред инвалидите има различни възможности, този е избрал такава. Не спирам при всички просяци, но безногите гледам да не пропусна. Имам си причина.



Жената прави крачка към мен



Спирам с нарастващо смущение - дали не се познаваме отнякъде и аз, както винаги, съм забравил? "Не - меко се усмихва тя, - аз съм майката." Странно, но веднага разбирам грешката си - дамата е майка на друга хубава жена, която живее в телевизора. Освен това е читателка на "Сега" - познала ме е по снимката във вестника. Иска нещо да ми каже.

"Не трябва да се размекваме пред просяците - директно започва наставлението си тя. - Общоизвестно е, че това, което откъсваме от сърцето си, не остава за тях. Те си имат синдикат, който се управлява от мутри. Държат ги много строго. Сутрин ги развеждат по работните им места, вечер ги връщат заедно с прихода. Оставят им жълтите стотинки от паничката, останалото прибират. Разчитат на човешкото състрадание и добре печелят от него. Най-безсрамно се възползват от нас. Ако престанем да пускаме милостиня, това грозно явление ще изчезне. София и без това не е за гледане, но от нас зависи да я почистим. Важното е да не се размекваме и да не се поддаваме. Когато всички осъзнаят това и почнат да се държат адекватно(!), просията по улиците ще изчезне..."

Дамата явно единствено е виждала снимката ми във вестника. Не е чела какво пиша в петък досами нея. Затова предприема подобен обречен ход. Не съм навит чак на такова развитие - да се откажа от състраданието. Вярно, имам близки и приятели, които не споделят това. И просто избягвам да го правя пред тях - обясненията и споровете ще ми дойдат много. И едното, и другото ми се виждат разбираеми. Аз поне ги разбирам. Те - по-рядко. Но дамата ми е напълно непозната. Ако ми бе близка поне колкото читателя, щях да й разкажа следната история.

В най-трудните години на прехода



един страхотен български поет завърши живота си в срамна бедност



Тя не бе срамна за него, срамна бе за страната, за нас. Бе опитал всичко, за да не тежи на роднини и на шепа почитатели - и те осиромашели като него. Събрал душа и потропал при един новоизпечен вестникарски магнат, приятел от социалистическото минало. Не тропал за пари, трябвала му някаква работа. Новобогаташът не можел да го назначи - не ставал за репортерка, бил с престиж и възраст за шеф, но шефове вестникът си имал. Вместо това почерпил уиски и му разказал за непоносимия си живот на бизнесмен и работодател. Поетът се затоплил от питието и въздъхнал: не му остава нищо друго, освен да проси на улицата. Тогава домакинът се оживил - виж, в това може да помогне. Да избере място и да му се обади. Тогава той ще пусне безплатна обява: поетът еди-кой си проси всеки ден пред (примерно) операта от 8 до 18 часа. "Вестникът ми има огромен тираж - обнадеждил го той, - ще се затрупаш с пари." Царско предложение. Разказа ми го колегата преди смъртта си. След години попитах и вестникаря. Замълча, после рече, че се е пошегувал...

Ако дамата знаеше тази история, сигурно нямаше да ми прави забележка на улицата. Това за мен бе забележка с повишена трудност, с никакви изгледи да я уважа. Къде бе така загрубяла, къде душата й се бе изопнала и втвърдила - не каза. Повече не я срещнах. Сега, като видя дъщеря й по телевизията, сменям канала.

В световните класации по щастие си заплюхме много трайно място. Винаги сме между най-нещастните, а понякога и първи. При всяко просветление в съдбата си като да изпадаме в абстиненция - недостигът от обида и самосъжаление ни разболява. Може би затова мнозинството от що-годе успелите, от подредилите се в живота са като вкаменени от самодоволство. Всяка злочестина и неправда в околната им среда като да ги ощетява. Те биха искали нерадостният български пейзаж наоколо да изчезне, ако ще с райграс да се засее, но да зеленее и да не ги разстройва. И трябва да им се признае, дават всичко от себе си за това.



Някогашните зъболекари имаха един термин - умъртвяване



Това е извличане или убиване на нерва, трайно обезчувствяване на болния зъб. Позволява всякакви манипулации да протичат безпроблемно, но и прави процесите на разрушаване особено опасни - отсъствието на болка, което да сигнализира за проблем, им позволява те да протичат незабелязани и поради това - неспасяеми.

Лошите новини и бормашините на Злото с годините умъртвиха нашето съзнание. Кърви, подува се животът ни, но болката ни предвидливо е отнета. Какъв шанс ни остава да го излекуваме, има ли въобще остатък от такъв шанс - това никой вече не изследва. Толкова далече обществото ни не гледа. Любопитството му е дефицит. И толкоз...