Здравко Кисьов си отиде в (от) тази земя след труден и мъчителен финал, който за пореден път ни оставя пред въпроса: за какво може да бъде наказван един поет освен за изневярата към живота? Изневяра с... поезията. Тази изневяра продължава и след смъртта, а мъже като него, освен че все пак лягат в земята, всъщност си отиват от нея - в небето, в космоса, или в самата поезия. Поезията бе съдба и съдържание на неговото същество, бе, както лекомислено сравняваме понякога, неговият кръст.

Приятелят ми Здравко Кисьов бе ведър, приветлив, доброжелателен русенец, състрадателен, гостоприемен и талантлив. Сега, когато повече от година го няма, зад писаното му слово чувам да звучи слабият му изразителен глас, който



не позволява на стиха да се разпилее



или да се вкамени. С времето нашето другарство някак се стопи, разстоянията станаха трудни и накрая - невъзможни. Мисля си, че като сме започнали да общуваме чрез книгите си, ние вече сме се приготвяли за онова, което неизбежно ще се случи. (Противно на човешките заблуди, истинските, непресторени неща въобще не са вечни.) Прощавахме си своето безсилие - пред живота, пред разстоянията, пред нуждата и пред собствените ни нагласи за самота и равносметка. Четях книгите му и от тях научавах всичко за него. Това бе вариант за разпръснати във времето приятели.

Поетът Здравко Кисьов е завидно осъществен, книгите му очертават истинско литературно дело. Беше търсач в поезията, много от находките му в нея днес биха предизвикали екстаз и суматоха. Куражът му да се отдръпне от разпространената стихотворна традиция потвърждава инстинкта му за движение. Бе "провинциалист" в прекрасното значение на тази дума: вглъбен, неуморен и търпелив. Преводите му откриха за българския читател творби на най-значителните поети на ХХ век от няколко европейски литератури - румънци, поляци, прибалтийци. Самият той бе преведен в тези страни, получи високи отличия.



Беше извън конюнктурата в България,



но това не беше лош късмет, а избор.

Веднъж на улица "Раковски" синът му, поетът Роман Кисьов, ми каза, че Здравко вече не може да държи химикалка. Във времето до неговата смърт тези думи ме измъчваха: за какви грехове му бе отнето и Това? А в тези години той е завършвал последната си книга, която излезе дни след кончината му. Нарича се "Рефлексии", прощални изречения с прощална мъдрост и прощална вяра, с прощални надниквания в предстоящето (!), оставени за поука и утеха на читателя след нас. Четох я през изминалите месеци, както се четат такива страници - бавно, "на глътки", опитвайки се да осъзная света по неговия начин: не тъй помитащ и неуправляем, какъвто го ползваме, а овладян и укротен, разчетен като надпис от непознат език. Може би истинското заглавие на тези "Рефлексии" би било "Животът в превод на български". В усилието да вникнеш в този превод, да го запаметиш за нуждите на същия този живот трябва да четеш по малко, да не се преситиш, да осмисляш. И което смогнеш, да задържиш за себе си. Правих това през всичките месеци, откакто се сдобих с тези откровения. Вижте какво помня...

Например за творчеството: "Като с тояжка на светец, с писалката си аз опипвам своя път в живота." Или:



"Словото беше последното ми убежище, но и там ме откриха."



И още: "Думи, само думи в живота ми, но всъщност не аз тях, те мене изрекоха." А също така: "Без книги в света е тъмно. И книжните клади не секват."

Или за съвремието: "За толкова много сражения, атентати, катастрофи, пожари пишеше в днешния вестник, че той се запали от само себе си." Друго: "Когато свалиха превръзката от очите на Темида, оказа се, че вместо очи тя е имала там жълтици." И пак: "На лъжата краката са къси, а на истината - ръцете."

За човека: "Всяка сутрин заставам пред огледалото, а въпреки това то не иска да ме запомни." После: "Човек стисва юмруци, когато вече няма нищо в ръцете си." Или: "Когато камъкът на Сизиф стане на пясък, в камък ще се превърне самият Сизиф и ще продължи своя път." Накрая: "Руините на нашите победи... Знаем ли колко са затрупаните под тях!"

За живота и смъртта: "Дали не трябва поне веднъж да си умирал, за да знаеш как да живееш?" И храбро: "Кое ли плашило в полето вече чака нетърпеливо за дрехите ми?" И замислено: "Пепелта си спомня по-често за феникса, отколкото той за нея." И с надежда: "Отсякоха една дърво, а сянката му още, виж, стои в градината сиротно."

Разбери, ако можеш, кое от това е стих и кое, да го кажем пак, рефлексия!

Понякога се питам: дали докато сме се виждали и сме се въодушевявали, докато сме се черпели и разхождали покрай Дунава, докато сме иронизирали, въздишали и гневили, Здравко вече е знаел всичко това? Или го е научил по главния начин, по който писателят научава каквото и да е - когато го пише.



И двата начина са мъчителни, и двата са за човека



Разпространено е да се сравнява пътят в изкуството с Голгота. Може би защото изстрадването е великата цена на творчеството. Но това е действителната цена и на живота въобще. Той също трябва да се сътвори и, значи, да се изстрада. Днес, на Разпети петък, подобава да сме смирени, да не преувеличваме своите изпитания. Но също тъй ще бъде безсмислено - и поради това греховно! - ако докато пристъпваме по своята Голгота, не съзираме в края й един кръст....