Със Сандо Икономов ни свързва късно и любопитно приятелство. Може би той е единственият човек, който в последните години се е доближил толкова близо до мен. Всички, които са изпитали нужда да го направят, отдавна са се възползвали от това. Сандо има извинителна причина - работил е десетилетия в чужбина, строил е топлоцентрали и фабрики, инфраструктура и църкви. Нови познати погрешно го величаят Александър. Учтиво ги поправя: Сандо. Преди няколко години е загубил жена си и отчаяно следи за вида си - предсмъртно му e взела дума, че ще ходи спретнат и пригледан, да не го жалят и одумват хората. Удава му се тази грижа, той, вдовецът, е по-изгладен от всички нас. Веднъж ей така, за куриоз, се появи с чисто нова, като парадна, ватенка, на която и Ким Ир Сен щеше да завиди. Беше в сладкарницата на "България", още се помни.

Основното му занимание е да си събира трудовия стаж, както сам казва, от половината свят. Синовете бдят над него, а и често от разни фирми го търсят да помага в някои по-засукани строителни проекти. Радвам се за него, за това, че е близо до децата си. Защото на мен ми се падна обратното.



Говори - нито много, нито малко



Изразява се скъпернически, сбито, почти само с глаголи и съществителни, но в разказите му има една самородна земна енергия. И, разбира се, всевъзможни преживелици. Вярвам на всичко, което разказва - някак естествено, непредизвикано и най-невероятното в думите му съвсем скоро, сякаш от само себе си, се потвърждава. Виж, той дълго време ме проучваше: тайно се снабдяваше с мои книги и мисля, че ги е и прочел. Обичам да си говорим, той гледа живота ни сякаш отдалече и някак страстно, усилно мисли върху него. Самите си мисли не изказва, но така разполага образите и картините, че размишлението само се подрежда, изпъква, налага се. Сподели нещо битово, делнично, неважно. И още на масата виждаш, че не е нито незначително, нито банално. И че главното не е в това, което е разказал, а в нещо, което многозначително е премълчал. В онова, което ти е съобщил - или дори внушил, - без да го изрича. Такава дарба май не съм срещал на живо...

Добродушно се забавлявахме с акцията на софийските вегани на булевард "Витоша". Всъщност не точно с акцията - нека да си протестират, нека да си агитират, щом имат убеждения и огън за това. Забавлявахме се със злополучната изява на нашия приятел Я. П., който, при вида на полуголите девойчета, опаковани в найлони и нацапани с изкуствена кръв като в месарница, се изкушил да подхвърли, че за първи път му се доискало месо. "Такова хубаво месо" беше казал, но пропуснал да поясни, че всъщност е известен на цяла София вегетарианец, че пропагандира това си убеждение под път и над път, че измисля и разпространява вегетариански рецепти. На "Витошка" обаче никой не знаел за това, освиркали го, заснели го с телефоните и беше разцъфтял с цялото си достолепие на доцент из социалните мрежи. Както винаги, някой невинен ще го отнесе - беше заключението на компанията за злополучната му изява.



Но за Сандо темата не беше приключила



Изпуснахме няколко влака в метрото, преди да се разделим - всеки в своята посока. Жегнала го беше нашата забава...

Сандо има двама сина, които, както споменах, предано се грижат за баща си в неговата самота, а и в материалните му приключения. Наглеждат го, пращат го на почивка, изобщо - добри момчета, предани и отговорни. Ако има нещо неудобно в тази грижа, то е, че я упражняват такава, каквото те я разбират. А и двамата, заедно със снахите, са се увлекли (думата е на Сандо) по здравословния живот. Това е термин от новото време. Животът, какъвто го познаваме със Сандо, всъщност е средство за умиране. (Помни се знаменитото заглавие на поета Андрей Германов "Самоубийствено живеем".) Явно децата ни са на съвсем различно мнение. И с присъщото си самочувствие синовете и снахите се опитват да въздействат на Сандо с наученото от разни тънки книжки и най-вече от интернет. Ровят в хладилника му и изхвърлят онова, което не одобряват - заради химията, заради прословутите Е-та, заради набухватели или просто заради червеното месо. Вярно, понякога му носят продукти по свой вкус, хляб с квас, а не с мая, биояйца и биозеленчуци, с една дума - притесняват го. Не му позволяват да пие антибиотици, водят го по хомеопати, карат го да брои капки и гранулки - само зъболекарите, казва Сандо, не са му още забранили. И вместо да си говорят за живота, за родовата памет, за бъдещето, за мъртвите дори и за всичко, което родители и деца имат да си кажат в стремително намаляващото време, през което им остава да бъдат заедно, вечно спорят, поучават се един друг, надприказват се, гневят се дори - от взаимните си несъгласия заради разномислието си по здравословието на живота. Те се вживяват, а Сандо се чувства ограбен.



Сякаш има някаква стъклена стена между двете поколения -



според него измислена, според тях жизненоважна.

И ето: децата и на двамата отскоро се обявили за вегани. И значи - още една стена. Не ги интересуват нито най-чистите меса, нито най-чистите яйца, сирена и филета, нито мамините кюфтенца, нито дядовите суджуци. Сега родителите им ще трябва да отбраняват своите разбирания, те ще трябва да изглаждат разногласия, да свикват и да се... примиряват. Съвсем добър повод за Сандо да позлорадства и да се усети отмъстен, но той не се наслаждава на възмездието. Стената вижда той - още една нова стена, която иде да отчуждава, не да свързва. (Храната открай време е разделяла и противопоставяла хората, свързана е със смърт, с кръв и омраза. Но това е било по причина "Колко?". И най-вече "На кого?". А сега и по темата "Какво?".) А Сандо е строител, разбира от стени. Кимва и се качва на влака...

Животът си има причина да изобретява разлики и съвсем не ни подкрепя да се справяме с тях. Може би преувеличаваме със Сандо, но представете си една семейна трапеза, на която всеки се гнуси от чинията на другия - не прилича ли това твърде много на драматичния пейзаж на действителността, в която всеки държи под око чуждата чиния, макар и по друга причина? Толкова много прилича, че дори и прекалено. И макар по-невинно, по-приглушено, не ще ли ни трябват енергии и такт, за да останем заедно, както все опитваме и не успяваме при другите различия - в религиите, в богатството и в бедността, в идеите и ценностните ни системи?

Ще ни трябва енергия, казвам си, и за това ще трябва да потрошим маса енергия. Но поне тогава най-накрая ще стане ясно чий начин на хранене е най-добър...